Пол Дохърти - Имперски убийства

— Заета ли беше? — Пръстите на Анастасий започнаха да се движат във въздуха, като допълнително правеха знаци, подчертаващи важността на въпроса.

— Не ми отговаряй по същия начин! — издума рязко Елена. — Всъщност, наистина почвам да се питам какво си казвате вие двамата! Е, Клавдия?

Девойката крадешком погледна към Анастасий, който кимна, а погледът му я предупреждаваше да бъде откровена.

— Съвсем не бях толкова заета — отвърна Клавдия. — Но Фортуната е била.

Тя обобщи накратко какво бе научила от Ливония, която описа като своя позната, от Парис и от Муран. Намекна, че малкото, което бе научила за сикария, знае от тях. Докато говореше, лицата на слушателите й ставаха все по-мрачни. Анастасий изглеждаше особено развълнуван.

— Мисля — заключи Клавдия, — че Фортуната е съсредоточила вниманието си не върху жертвите, а върху сикария.

— Не мисля… — прошепна Руфин. — Трудно ми е да приема такова нещо.

— По-добре ще е да й обясниш защо не можеш да го приемеш! — заповяда Елена.

Руфин се наведе напред и сключи пръсти.

— Какво всъщност знаеш за сикария?

— Съвсем малко, с изключение на онова, което Парис ми каза за „Троянският кон“. Или мълвата, която се носи в гостилницата на чичо ми. И онова, за което другите намекваха.

— Сикарият е професионален убиец! — заяви Руфин. — Той не работи за кого да е. И винаги прикрива следите си.

— Тогава защо не изпратите войници в „Троянският кон“? — възрази Клавдия. — Защо не арестувате Локуста и не я разпитате?

— Искаш да кажеш — да я изтезаваме? — подигравателно подхвърли Руфин. — А въз основа на какви доказателства? Ако изпратим войници в копторите, ако претърсим една кръчма и арестуваме собственика, който със сигурност няма да ни каже нищо, никога няма да сложим ръка на сикария.

— Това не е цялата истина, нали?

— Умно мишленце! — обади се Елена. — И каква според теб е цялата истина, Клавдия?

— Мисля, че и вие сте ползвали услугите на сикария!

Елена плесна възмутено с ръце, но после потвърди.

— Знаем за него от месеци. Когато синът ми, божественият Константин, замисляше своя поход към Рим, се наложи бързо да отстраним известен наш противник.

— Имаш предвид Север ли? — попита Клавдия. — Пазителят на тайните на Максенций?

— Имам предвид Север! — отвърна Елена.

— Но той е бил убит от жена!

Елена изпитателно я изгледа:

— Откъде знаеш?

На Клавдия й идеше сама да се ритне.

— Ами слухове, клюки…

— А, да, слухове и клюки… Но нали разбираш, мишлето ми, точно там е проблемът: тогава не знаехме, дали сикарият е мъж или жена.

— А кой от партията на Константин изпрати заповедта Север да бъде убит? — попита Клавдия.

— Аз! — отговори Елена. — Писъмце с моя печат и разбира се — с необходимите пари, надлежно разпределени в две кожени торбички. Един от нашите шпиони, търговец, оставил пакета в „Троянският кон“. Тъкмо щял да излезе, когато войниците на Максенций го заловили. Разпънали го на кръст. Горкият човек! — Тя въздъхна. — Казаха ми, че минали два дни, преди да издъхне!

— Значи — попита Клавдия, — този сикарий действа само ако има потвърждение от онзи, който го е наел, така ли? Не е ли опасно?

— Е, може да ни изнудва — отвърна Елена. — Убийството на Север беше част от играта.

— Но убийствата на онези куртизанки? — продължи Клавдия. — Онзи, който ги е убил, заплашва императора и се подиграва с християнството. Същият човек разпространява и компрометиращи писания из целия град — това определено е държавна измяна.

— Знаем какво е! — размърда се на лежанката Руфин. — Но нямаме доказателства, че в това е замесен сикарият, нямаме никакви свидетели. Същото може да се каже и за всеки друг, останал в града предател, който получава злато от враговете на императора, за да предизвика неприятности и хаос. — Той тропна по пода с украсения си със сребро сандал. — Задачата на Фортуната — рязко продължи, — не беше да преследва убийци!

— Млъкни! — вдигна ръка императрица Елена.

Клавдия се загледа в патриция. Тясното му лице беше изкривено от яд, но той бързо се опомни, усмихна й се и вдигна ръка.

— Не желаех никого да обидя!

Клавдия прие извинението му. Ако един патриций намереше сили да се извини, то беше сигурен знак, че той наистина съжалява за казаното от него.

— Нека предположим — продължи мисълта си тя, — че този враг на императора заговорничи и, за да бъдем по-точни, е потърсил професионален убиец. Убиецът следователно трябва да знае кой го е наел. Ако следваме логиката на Фортуната, ние примамваме убиеца и така вкарваме в капана онзи, който му плаща.