Пол Дохърти - Чашата на призраците

— Казват, че имам лебедова шия — промърмори тя. — Един ден ще бъда истинска красавица. Ти какво мислиш, Матилда?

— Мадам — отвърнах, — вие сте по-прекрасна от скъпоценен камък. Всяко изображение на ангел, което съм виждала, може да се сравни с вас.

Тя вдигна крак и притисна петата си към слабините ми.

— Ти непорочна дева ли си?

Бях толкова зашеметена да чуя този въпрос, зададен от толкова млад човек, че в отговор просто зяпнах от почуда.

— Коя си ти в действителност, Матилда? Изплашена си, нали? Защо толкова се боиш от мен? Никой не се страхува от мен. Все още — тя се обърна бързо, сякаш някой седеше до нея, после отново ме погледна. — Мари не те харесва.

— Мадам — запитах настойчиво, — коя е Мари? Не виждам никого.

— Разбира се, че не виждаш — тя се засмя: това не беше момичешки кикот, а дълбок, гърлен смях, сякаш бе наистина развеселена от реакцията ми.

— Ти не можеш да видиш Мари. Никой освен мен не може да я види. Виждам я от години. Тя винаги ме придружава. Тя е моя придворна дама. Тя умря, нали разбираш, преди няколко години, или поне така ми каза — от потната болест 12 12 Разновидност на треската, придружена с обилно потене, превърнала се в епидемия в Англия през XV–XVI в. — Бел.прев. . Сега се връща и ми говори. Сяда на леглото ми, докато шия гоблен или се опитвам да чета часослова, който татко ми даде. Срещала ли си баща ми?

Поклатих глава. Ледът се просмукваше в тялото ми. Осъзнавах колко студен беше станал въздухът. Рицарите не ни обръщаха внимание, както бяха свикнали в подобни случаи. Леко обърнах глава да видя какво правят и получих силна плесница.

— Аз съм принцесата на Франция — Изабела ми се усмихна. Докосна ме нежно там, където ме беше ударила. — Не исках да те нараня. Говорих с Мари за теб. Боя се, че тя наистина не те харесва. Е, как ще отговориш на това, Матилда?

— И аз не я харесвам, мадам — отвърнах.

— Не е ли странно? — отново този смях. Изабела ме наблюдаваше любопитно. — Ето ме мен, Изабела Френска, единствената дъщеря на великия Филип, която скоро ще стане съпруга на краля на Англия, майка на неговия наследник. Всеки път, когато спомена Мари, те се опитват да ми угодят, Матилда. Някои дори твърдят, че могат да я видят. Затова ги карам да я опишат и те винаги описват мен. Ако наистина можеше да я видиш, тогава щеше да знаеш, че тя има черна коса, черна като гарваново крило, и много тъмни очи. Прилича на някой от онези хора, тайнствените скитници, кръстосващи пътищата. Във всеки случай — продължи тя, с отпуснати в скута ръце, полюлявайки крака като малко момиченце, — във всеки случай, попитах Мари защо не те харесва. Тя не иска да отговори. Ти казваш, че не я харесваш, което е интересно — тя се наведе по-близо. — Заминаваме скоро, знаеш ли? Трябва да отида в Англия, да стана кралица на този приказен остров, да седна на трона в Уестминстър, за да бъда коронясана, и да споделям леглото на Едуард. Познаваш ли Едуард, младия крал?

Поклатих глава.

— Казват, че е много красив — продължи тя. — Приличал малко на мен, далечен роднина ми е — татко обясни каква е родствената ни връзка. Казват, че той също имал златни коси, сини очи, и пищна брада и мустаци. Казват също и други неща: че предпочита да копае канавки, да покрива със сламен покрив някоя селска къща или да се вози с лодка по реката и да се забавлява заедно с разни бедняци, работници и други най-долни слуги. Държи в голямата си крепост — Лондонския Тауър — опитомен лъв и камила. Искаш ли да узнаеш още нещо? — тя се огледа наоколо. — Обсъждала съм това с Мари: казват, че той харесва други мъже. Чувала съм за това — брат ми Луи ми разказа какво си правят един на друг: пъхат си онова нещо — тя отново притисна обутия си в сандал крак към слабините ми — не в онова място на жените, защото един мъж си няма такова място, а другаде — тя се обърна леко и потупа собствения си задник. — Знаеш ли какво имат предвид, Матилда?

Знаех, но поклатих глава само за да получа нова плесница, този път по-лека.

— Не те бива много да лъжеш, Матилда. Ще се научиш, ако ми служиш и живееш в дома ми. Знаеш за какво говоря, нали?

Тя се обърна, накланяйки леко глава настрани, сякаш слушаше невидимата си събеседница. Погледна ме с крайчеца на окото си.

— Да ти кажа ли нещо, Матилда? Мари си промени мнението. Тя мисли, че те харесва, и аз също мисля така — тя започна да си тананика тихичко под нос, някаква мръсна песничка, любима на скитащите ученици. Зачудих се кой ли я е научил на нея.