Пол Дохърти - Чашата на призраците

Запазих невъзмутимо изражение и издържах на погледа й.

— Колкото повече те гледам, Матилда — продължи да бъбри тя, — толкова повече те харесвам — тя се усмихна. — Чудиш се защо ти казвам всички тези тайни? Много просто! — Тя плесна с ръце. — Ако кажеш на други хора, те няма да ти повярват, докато ако баща ми или братята ми разберат, че сега знаеш, те със сигурност ще те убият! О, Матилда — промълви тя, — толкова е хубаво да разговаряш с човек от плът и кръв!

Тя се изправи, за да застане право пред мен, взирайки се в лицето ми, сякаш ме виждаше за първи път.

— Чудя се коя ли си в действителност — повтори тя. Присви очи — вече не беше млада дама, а по-скоро невръстно дете: въпреки това у нея имаше нещо изключително опасно. Изабела имаше бърз ум, настроенията й непрекъснато се сменяха: още не се беше научила да овладява израженията си, беше все още достатъчно млада и невинна, за да оставя понякога маската си да се смъкне. Преценяваше ме внимателно, претегляйки всяко от качествата ми. Докосна лицето ми. — Маслинена, гладка кожа — промърмори тя. — Гъсти вежди над зелени очи, черна коса, като тази на Мари, късо подстригана. Казват, че си обучена като лечителка, че разбираш от церове — тя се засмя. — Ти си жена и си твърде млада, за да си достатъчно опитна и да можеш да бъдеш наставница, но можеш да следиш и да наблюдаваш. Вярвам, че ще бъдеш най-острата стрела в колчана ми. Разпери си ръцете.

Подчиних се. Тя леко отметна назад ръкавите на роклята ми и внимателно огледа китките и дланите ми.

— Меки, но не са ръце на безделница — Изабела вдигна мазолестия пръст на дясната ми ръка. — И си служиш често с перо. Играеш ли на зарове, Матилда?

— Понякога, милейди.

— Добре. Аз обичам да играя. Имам си собствени зарове. Изработени са от слонова кост. Това, което братята ми не знаят, е, че тези зарове са фалшиви, утежнени с олово — затова винаги печеля — тя се засмя, скрила лице зад пръстите си. — Сега, Матилда — тя отново ме срита по глезените, този път по-леко, — ти ще служиш в домакинството ми. Ще бъдеш моя помощница: ще ме следваш където и да отида. Ако яздя, винаги ще ме придружаваш — или на кон, или ще тичаш до мен. Ще те изпращам да носиш съобщения и ще опитваш храната и напитките ми. О, да, искам да се уверяваш, че ако в стаята ми се носят храна и вино, те остават чисти и неопетнени — отново чух онзи приглушен смях зад преплетени пръсти; през цялото време бдителните й сини очи ме изучаваха внимателно.

— Най-много от всичко се нуждая от човек, на когото да се доверявам. Омръзна ми Мари. Не съм съвсем сигурна дали трябва да я вземам в Англия. Слушай сега — тя сграбчи ръката ми и ме дръпна, за да ме изправи на крака, сякаш бях нейна най-скъпа приятелка, и сплете ръка с моята. Отидохме до прозореца на стаята и се загледахме към водоскока — водата в коритото му беше замръзнала, издълбаното в камъка изображение на морско чудовище имаше зинала уста и облещени очи. — Ако наистина отидем в Англия, ще трябва да прекосим Тесните морета — промърмори тя. — Това е опасно. Матилда, дай ми думата си — тя ме щипна по ръката. — Дай ми дума, че един ден, когато вече имаме доверие една на друга, ще ми кажеш коя си в действителност. Дотогава — тя потупа ръката ми — ще се погрижа да си в безопасност.

Излязохме от покоите й, за да се разходим из двореца. Известно време Изабела просто се разхождаше безцелно из галериите и коридорите. Показа ми архивите, скриптория, библиотеката с ценните ръкописи, подвързани с кожа и украсени по краищата със злато, закрепени с вериги на поставките си. През цялото време бърбореше като катерица, покачена на някой клон. Все още не можех да реша дали е безхитростна или изключително лукава, изтънчена дама или момиче, чийто разум му изневерява. Влязохме в голямата зала. Известно време гледахме как актьори, акробати, фокусници и дресьори на животни репетират номерата си, наблюдавани от шамбелан, който трябваше да реши кое от забавленията да избере за някакъв празник. Чу се камбанен звън, затова отидохме в склада за храни и напитки, където Изабела седна като най-обикновена слугиня, като потропваше по масата и бъбреше с прислужниците, а после поиска настойчиво да ни дадат прясно изпечен хляб с мед и чаши със слабо пиво. След това се върнахме в стаята на Изабела. Щом отидохме там, тя поръча още храна — този път поднос с различни видове месо с подправки и кана гъсто бордо. Изненадах се, имайки предвид крехката й възраст: въпреки всичко тя напълни догоре и двете чаши и отпи малко от своята, преди да я тикне в ръцете ми, с почервеняло от гняв лице.