Пол Дохърти - Чашата на призраците

— Мога ли да ти доверя нещо, Матилда?

— Живота си ли?

— Не ставай глупава — тя се нацупи. — Мога ли да ти се доверя?

— Разбира се, мадам. Аз съм ваша слугиня.

— Разбира се, че си — имитира ме тя, с играещи от веселие очи. — Излъгах. Те се страхуват от мен! Те искат да си отида и аз искам да замина. Матилда, чувала ли си историите? За това, че е възможно баща ми да е отровил майка ми? Така твърдят слуховете. Татко чу една млада прислужница да повтаря този слух: изгориха я, а любимият й беше обесен в ябълковата градина на татко. Той ги обяви за виновни в измяна, но защо му е да изгаря едно момиче и да беси едно момче заради някакви слухове и зловредни клюки? Както и да е — продължи тя, — те ще са щастливи да ме видят как си тръгвам оттук. Боят се, знаеш.

— От какво? — попитах.

— Ах, ще видиш. Непорочна девица — промърмори тя. — Предполага се, че трябва да отида при Едуард като непорочна девица.

— Разбира се, ваша светлост — отговорих припряно. Единственото ми желание беше да се изправя.

— Сега можеш да седнеш до мен — заповедта бе изречена толкова бързо, че се зачудих дали тя знаеше точно какво си мисля и коя съм в действителност. Седнах до нея. Тя се промъкна по-близо, притискайки тялото си към моето. Почувствах топлината й и осъзнах, че сигурно държи под наметката си съд с нагорещени въглища, за да се предпазва от студа.

— Виждаш ли, Матилда, никой всъщност не иска да дойде с мен в Англия. Татко избра и дамите за свитата ми, и слугите за домакинството ми. Повечето от тях ще бъдат негови шпиони и чинно ще му докладват за всичко. Казах му, че искам слуги, на които мога да се доверя, хора не от кралския двор. Татко, разбира се, държеше на своето, затова беше все или твърде отегчен, или твърде зает, за да се занимава с това. Чичо Шарл каза, че ще направи, каквото може. Спомена теб. Във всеки случай, ти си доста приятна промяна!

Тя отново се извърна, за да говори с невидимата Мари, бъбрейки бързо на език, който не можах да разбера. Погледна отново към мен.

— Чудиш се с какъв език си служа. Е, ще ти кажа: това е език, който само Мари и аз разбираме.

— От колко време е с вас Мари?

— О, откак се помня. Тъкмо ти разказвах защо братята ми и баща ми се боят от мен, нали? Е, през последните две години моите братя идват в спалнята ми. О, да, наистина — тя ме смушка закачливо. — Мушват се между чаршафите и галят тялото ми — дори татко, когато иска да ме прегърне, слага ръцете си там, където не бива. Матилда, знам това благодарение на Урсула — тя беше стара придворна дама, една от приближените на майка ми, с мургава кожа, с кисел нрав, но с остър поглед и още по-остър език.

— И какво стана с Урсула?

— Тя възропта. Противопостави се на онова, което бе видяла, и се разгневи на брат ми Луи. Във всеки случай — тя сви рамене, — седмица по-късно Урсула падна по едни стълби и си счупи врата. Погребаха я в бедняшкия парцел на гробището, там, дето погребват войниците, тъй като никой не потърси тялото й. Тя нямаше роднини тук.

Двамата рицари стояха все така свити в ъгъла, увлечени в собствения си разговор, като вече не се безпокояха за мен или за принцесата, която се предполагаше, че пазят.

— Да, страхуват се — повтори Изабела. — Не искат да кажа на Едуард какво се е случило. Можеш ли да си представиш, Матилда, какво ще стане, ако новият крал на Англия, този силен воин, открие, че съм делила едно легло с братята си, където игриво сме се търкаляли? Той ще повдигне възражение. Ще пише до светия отец в Авиньон. Дала съм клетва пред баща си и братята си да си мълча по този въпрос, при условие, че получа своето по определени въпроси — и едното от тези неща си ти, Матилда. Ще спиш пред вратата на стаята ми — тя се изправи и тикна в ръцете ми малкия затоплен мангал, който извади изпод наметката си. — Стопли се и ме последвай.

Влязохме в двореца и се изкачихме по дървено стълбище. Покоите на принцесата се намираха по протежение на малка галерия, всичко на всичко три стаи: главно помещение, от двете страни на което се намираха чакалня и друга стая, служеща за склад. Галерията беше от полирано дърво, квадратни плоскости от което бяха наредени по протежение на едната стена и срещу дълбоките кресла до прозореца на външната стена, откъдето се откриваше гледка към вътрешния двор с водоскока. Там седяха придворни дами, загърнали се с шалове, за да се предпазят от студа, топлеха се над малки мангали, и се преструваха, че са заети с бродиране — разбира се, бяха ни наблюдавали през цялото време. Изправиха се, когато принцесата се приближи. Една забърза напред и я улови за ръката, като възкликна високо колко премръзнала е господарката й. Принцесата не обърна внимание на това и ги отпрати. Влезе бързо в собствената си стая. Последвах я.