Пол Дохърти - Чашата на призраците

Бях хвърлила заровете. Бях направила избора си.

— Трябва да замина — прошепнах. — И единственият начин е описаният от вас.

— Добре — мосю Симон изпусна шумна въздишка на облекчение. — Утре сутрин заминаваш — после добави с тайнствен шепот: — Преди да пристигне следващият ми гост.

Събудиха ме преди разсъмване. Слуги трополяха по стълбите, понесли ведра с вода, следвани от други, които носеха тежкото корито на мосю Симон. Казаха ми да се съблека, да се измия грижливо и да се облека в дрехите в потискащи, убити цветове, които мосю Симон бе донесъл: сини тесни панталони, меки кожени ботуши от Испания, ленено бельо, тъмносиня туника с колан, в който имаше пришит калъф за кама, и един пръстен.

— Подарък за теб — обясни мосю Симон.

Накрая идваше тежък тъмнокафяв плащ, който се закопчаваше при врата със сребърна катарама. Мосю Симон беше осигурил също и колан за съхранение на пари, към който бяха пришити малки кесийки, всяка претъпкана със сребърни монети.

— Ще ми се да кажа, че и това е подарък от мен — той поклати глава. — Това богатство беше на чичо ти. Сега е твое. Не мога да ти дам нищо друго. Помни: ти си Матилда дьо Клербон, далечна роднина на мосю Симон дьо Витри. Погледни ме — настоя той, като се приближи и вдигна поглед към мен. — Наблюдавах те, Матилда. Ти имаш добър слух и бърз език! — той се усмихна. — Познанията ти за медицината, билките и отварите са наистина забележителни. Чичо ти ми каза също, че знаеш и италиански, че можеш да говориш норманския френски, възприет в кралския двор. Само въпрос на време е да научиш английски, да усвоиш английските обичаи и да възприемеш английските маниери.

— Каква ще бъда?

— Каквато реши принцеса Изабела. Ще бъдеш представена като demoiselle de chambre 11 11 Придворна дама, камериерка (фр.). — Бел.прев. .

Закусих — последното ми ядене в тази къща, — и потеглих. Мосю дьо Витри носеше плетените кошове, съдържащи всичко, което притежавах. Наближаваха коледните пости: гирлянди от зелени клонки окичваха страничните греди на вратите близо до местата, където фенерите хвърляха отблясъци от светлината си върху извивките им. По улиците се тътреха коне, повлекли тежки пънове. Мършав продавач на вода крещеше енергично, колкото му глас държи, че продава най-чистата вода, от най-бистрия извор. Един мъж на ъгъла печеше горещи пайове на печката, която бе поставил на безопасно разстояние от бдителния поглед на общинските стражари и чиновниците, отговарящи за реда и чистотата на пазара. Набързо зърнати гледки от живота, които никога няма да забравя. Бързахме по калдъръмени улици, табелите на магазините скърцаха в ледения вятър. Минахме покрай една църква. На стълбите й млади ученици вдъхновено пееха за Девата, родила царски син. Още се чувствах заспала, сякаш вървях насън.

Прекосихме мостовете и продължихме към висок път, водещ към кралския дворец близо до църквата „Ла Сент Шапел“. Наоколо се движеха тежковъоръжени войници; със звънтене премина група рицари в ризници от железни брънки. Под широко разтворилата вратите си, зейнали като зяпнала в почуда уста къщичка на вратаря, ни спряха наемни войници от Брабант, с лица, почти скрити под наличниците на шлемовете. Показани бяха пропуски и ние продължихме нататък, по настлани с калдъръм изровени пътища. Минахме през друга порта и влязохме в лабиринта от тунели и проходи, който свързваше една сграда на двореца с друга — променящо се със смайваща бързина място, с извисяващи се кули, назъбени стени, стълби, които, изглежда, не водеха никъде. Мъгла се кълбеше подобно на дим, издигащ се от врящ котел, обгръщайки като с плащ забързано минаващите покрай нас слуги. Миризмата на конюшните — на тор и мокра слама — се смесваше със сладките ухания от готварниците и складовете за храна и питиета. Прекосихме изровени външни и вътрешни дворове, където слугите от двореца се тълпяха около вдигащи пара глинени гърнета. Касапи сечаха трупове на животни, по работните им маси се лееше кръв, която караше скитащите кучета да обезумяват от възбуда. Ковачи, оръжейни майстори, дърводелци и зидари изпълваха въздуха с глъчката на занаятите си. Жени перяха дрехи, коняри се грижеха за конете. Някакъв луд, прикован към позорния стълб, се правеше на свещеник, отслужващ литургия. Клетникът бе дотолкова лишен от разум, че не обръщаше внимание на трите трупа, полюшващи се от гредата на една бесилка недалече. Извърнах поглед, когато в паметта ми възкръснаха ужасни спомени. Много го биваше в бесенето този крал Филип! По-късно научих, че любимото му наказание било да беси провинилите се придворни на клоните на ябълковите дървета в овощната си градина.