Пол Дохърти - Чашата на призраците

Облякох се светкавично. Търговецът ми даде тежка роба с голяма, дълбока качулка.

— Сложи това — нареди той.

Слязохме по стълбите и закусихме в помещението за миене на съдове до кухнята с по една купа овесена каша и подправено с вода пиво, поднесени от сънената прислужница. Излязохме от къщата, промъквайки се в тясната уличка. Спомних си нощта, когато дотичах тук. Сега улиците бяха почти пусти. Зърнах няколко лица, докато вървяхме бързо. Свещеник от ордена на капуцините, със закрито от качулка лице, предшестван от малки момчета, които размахваха един фенер и звъняха с камбанка, носеха в дарохранителница причастие за някой умиращ. Просяци молеха плачливо за милостиня. Сакати седяха отпуснато на заледените стълби на църквите, протегнали паничките си за милостиня, с бледи, съсухрени лица, умоляващи за милост. Със залитане премина група гуляйджии с пълни с пиво търбуси и усти, бълващи ругатни. Проститутка в светлокафява рокля, с оранжева перука на главата върху своята оредяваща коса, отправяше неприлични подвиквания от един праг. Мосю Симон хвана здраво ръката ми и забързано ме задърпа нататък. От време на време спираше да се увери, че качулката и капюшонът покриват плътно главата ми. Влязохме в главната улица. Отваряха се врати, разпъваха се улични сергии. Носеше се силна и наситена воня: смесица от селитра, поръсена, за да притъпи миризмите от изпразнените нощни гърнета и купищата гниещи зеленчуци, струпани в ъглите.

— Мосю Симон — прошепнах, — къде отиваме?

— Мълчи! — настоятелно каза той. — Не откривай лицето си.

Промъквахме се и криволичехме. Накрая разпознах главната улица, отвеждаща към Монфокон — мястото за екзекуции, кланицата на Париж. Вече се събираха тълпи. Мосю Симон се приближи до войниците, които пазеха пътеката. Зашепна на един сержант — няколко монети преминаха от една ръка в друга и ни позволиха да заемем място близо до пътя. Виждах входа на Дома на Божиите дъщери. Благочестивите монахини вече се скупчваха на стъпалата, с бокали с вино в ръце. Някъде наблизо просещо момче напяваше траурна песен „La mort de vie“. Тъжният му напев само задълбочи мрачното ми настроение.

Тълпите нарастваха бързо: още хора се изсипваха на главния път, нетърпеливи да зърнат онова, което щеше да се случи. Тръбен зов проряза утринния въздух, последван от глухото биене на барабаните. Проточих врат, надзъртайки над главите на стражите. Първи вървяха херолдите в късите си сребристосини одежди, надули тръби, биещи барабаните; зад тях се точеха редици от тежковъоръжени мъже с блестящи стоманени шлемове. Следваше ги отряд кралски стрелци, водещи каруците с осъдените, палача и неговите помощници, облечени в черни кожени туники, със скрити зад червени маски лица. Двуколката, в която седяха, беше пълна с техните инструменти за мъчения, както и със стълбите, въжетата и веригите, които използваха, за да бесят жертвите си. След тази двуколка вървеше друга, в която бяха скупчени шест сиви фигури. Стана ми трудно да дишам — сърцето ми заби бясно, повдигна ми се. Искаше ми се да повърна. Знаех кой е в тази двуколка! Тя приближи бавно, със скърцащи колела. Волският впряг, който я теглеше, бе управляван от палач с червена маска, който непрекъснато плющеше във въздуха с камшика си. Двуколката се приближи. Шмугнах се през стражите и, подобно на останалите, сграбчих единия край на двуколката, сякаш ми харесваше да оглеждам внимателно лицата на мъжете, на които предстоеше да умрат. Всички изглеждаха еднакви, облечени в изпоцапани дрехи, с боси крака; лицата им представляваха маски от рани, синини, белези и резки; брадите и косите им бяха разчорлени и сплъстени. От телата им се излъчваше вонята на затвора, на мръсотията и калта, в която се бяха свивали седмици наред.

— Мосю Симон! — ахнах задъхано.

Един мъж в двуколката вдигна лице и аз срещнах очите на чичо Реджиналд. Погледът му беше замъглен, носът му беше странно изкривен и подут, на дясната му буза бе разцъфнала и една синина, пурпурна и голяма.

— Чичо — прошепнах.

Той поклати глава:

— Възмездието е в моите ръце — казва Бог — изсъска той. — Запомни това, Матилда: Възмездието е в Неговите ръце — долових противната миризма на тялото му, после той ме изблъска с изненадваща сила, сякаш бях дошла да го измъчвам. Залитнах назад. Мосю Симон ме хвана за ръката и ме издърпа оттам. Стоях и гледах как каруците за екзекуции стигат до бесилката на Монфокон, извисяваща се над дълбоката яма отдолу. Палачите се закатериха по подвижните стълби като маймуни. Въжетата бяха закрепени, примките — провесени. Щом всичко беше готово, затворниците бяха изблъскани от каруцата и нагоре по стълбите. Последните бяха махнати и телата затанцуваха във въздуха, докато жертвите, задушаващи се в примките, се мъчеха да си поемат дъх. Почувствах ледена студенина, сякаш цялата ми кръв, всичките ми телесни течности бяха замръзнали. Не си спомням как умря чичо. Всичко, което видях, беше как шестима мъже изпълняваха своя dance macabre 9 9 Предсмъртен, мъртвешки танц. — Бел.прев. , преди да притихнат, с клюмнали глави и с леко полюшващи се крака, щом смъртта им дари благословено облекчение.