Пол Дохърти - Чашата на призраците

— Какво става, Матилда? — попита той. — В беда ли си? Да не са те нападнали?

Подадох пергамента, който чичо ми беше дал, но още докато мосю Симон го поемаше, проклех собствената си глупост. Прииска ми се да бях спряла, за да го прочета. Търговецът прекоси коридора и отиде до мястото, където една самотна свещ припламваше на маса под изображение на свети Антоний, прогонващ злите демони. Играта на светлината караше тези адски изчадия да оживяват. Мосю Симон взе свещта и като ми обърна гръб, влезе в кабинета си. Погледнах към вратата — светлината под нея се усили, бяха запалени още свещи. Малко по-късно търговецът се върна, също толкова разтревожен, колкото бях и аз, с потрепващи пръсти, облизваше постоянно устните си. Коленичи до мен.

— Матилда, ma petite, ела, ела — той ме изправи на крака, като почти ме влачеше, и ме бутна през прага в кабинета си. Парчето пергамент го нямаше. В потискащите червени пламъци на огъня припукваха дънери. Каквото и да бе написал чичо ми, търговецът го бе унищожил. Той ме настани в един стол и донесе чаша пиво с остър и неприятен вкус, после събуди слугите си — двама мъже и една жена, докато писарят, неговият верен служител, беше въведен в стаята. Помолиха ме да остана отвън на една пейка. Вратата на кабинета беше заключена и залостена. Чувах шепот, повишени гласове, шум от отваряне на бюфети, ракли и сандъци, сякаш търговецът изведнъж беше решил да направи пълен опис на онова, което му дължаха. Писарят беше изпратен навън в нощта. Едва тогава, поне час след пристигането ми, мосю Симон дойде при мен на пейката. Взря се в мен със странно изражение, сякаш преценяваше колко струвам.

— Най-добре ще е да дойдеш с мен.

Къщата беше разкошна, с прекрасно вътрешно стълбище. Той ме отведе покрай две мебелирани галерии до вмирисана таванска стаичка, много подобна на онази в кръчмата. Въведе ме вътре и остана да седи известно време на едно малко столче, като се взираше скръбно в мен.

— Какво има, мосю? — попитах.

— Как ти е името? — запита той.

— Та вие, мосю, знаете името ми. Аз съм Матилда, чичо ми е…

Дьо Витри скочи на крака и заби пръст в рамото ми:

— Ти вече не си Матилда дьо Ферер — каза той, — а Матилда дьо Клербон, моя далечна роднина. Идваш от Поатие. Притежаваш известни познания за книгите и медицината. Майка ти е умряла наскоро, затова си дошла да работиш в къщата ми, нали така?

— Мосю Симон — прошепнах, — за какво е всичко това? Защо трябва да променям името си?

Търговецът посочи неопределено към прозореца:

— Седни, Матилда, седни — той прекоси стаята, здраво залости вратата и пусна резетата. След това приближи столчето си, като първо постави една свещ между нас. Изучаваше ме със смесица от гняв и тъга, сякаш искаше да ми помогне, но въпреки това му беше неприятно, че съм тук.

— Матилда, ще бъда като стрелец с лък — прошепна той. — Ще изстрелям стрелата толкова близо до целта, колкото е възможно. От дни се носят слухове, че крал Филип Френски иска да тръгне срещу ордена на тамплиерите…

— Невъзможно! — прекъснах го.

— Слушай, Матилда — той ме потупа леко по бузата. — Това, което чичо ти е открил днес, е, че утре сутрин всички тамплиери в кралство Франция ще бъдат арестувани по обвинения в практикуване на магьосничество, черна магия, содомия и Бог знае още какво.

— Лъжи! — избухнах в отговор.

— Това, което кралят иска, е онова, което си няма — отвърна мосю Симон. — От много години сред банкерите и търговците се мълви, че хазната на Филип е празна. Той ламти за златото и среброто, за богатствата, земите, чифлиците, хамбарите, пасищата и ливадите на тамплиерите. Той смята, че орденът е сборище на вещици и магьосници, вещери и чародеи. Отправил е молба до папа Климент V да забрани дейността му, да залови водачите му и всички рицари, сред които и твоят чичо.

Щях да скоча на крака, но мосю Симон ме бутна назад.

— Не. Матилда, слушай това, което казвам. Ако това е вярно, ако Филип Френски е решил да унищожи ордена на тамплиерите, твоят чичо и другарите му, всички, които имат нещо общо с ордена и носят неговите отличителни знаци, били те рицари, сержанти, пажове, земевладелци или слугини, са под подозрение. Не можеш да помогнеш на чичо си. До утре вечер той ще бъде заловен. Може да се опита да избяга, но ще го хванат. Срещу тамплиерите са повдигнати страховити обвинения.

— Защо? — попитах.

— От алчност — отвърна мосю Симон. — Неподправена алчност, желанието на един могъщ крал да оплячкоса имуществото на един богат орден. Матилда, преди около седем години самият Филип Френски желаеше да постъпи в ордена на тамплиерите; искаше след смъртта на съпругата си да стане велик магистър на ордена — той сниши глас. — Казват, че Филип всъщност убил съпругата си, Жана Наварска, за да си осигури тази възможност, да стане ерген, да се обрече на безбрачие, но тамплиерите го отхвърлили. Филип никога не прощава оскърбление или обида. Освен това се нуждае от пари. Не го е грижа как ще придобие тези пари, нито какви лъжи ще измисли.