Пол Дохърти - Чашата на призраците

— Ами папата? — запитах смаяно.

— Папата — намръщи се мосю Симон, — папата, Бертран дьо Гот, Климент V, е приятел на Филип, криещ се в изгнание в Авиньон! Какво според теб ще каже Климент V, особено след като Филип му предложи дял от плячката?

— Ами другите крале? — заекнах. Не знаех много за делата на тамплиерите и си спомнях описанието на чичо ми за това как орденът притежавал къщи от пущинаците на Ирландия до границите на ледовитите земи на изток.

Мосю Симон се прегърби.

— Нищо не променя сърцето на човек така, както съкровищата, Матилда!

— А аз? — попитах.

— Ако излезеш на тази улица, ако те разпознаят коя си в действителност — той размаха костелив пръст пред лицето ми, — ще те арестуват. Ти вече не си Матилда дьо Ферер, а Матилда дьо Клербон от градчето Поатие, моя далечна бедна роднина, дошла да работи като прислужница в къщата ми. Не ме предавай, Матилда. Не излагай мен и хората ми на опасност, в противен случай ще те предам на кралските служители. Те ще те оковат цяла във вериги и ще те завлекат в Гран Шатле или някоя друга тъмница, в която рискуваш или да бъдеш изгорена жива, или да те изправят на скалъпен съдебен процес, преди отново да те изведат, за да бъдеш обесена или изгорена — той задъвка езика си. — Все още бих могъл да го направя. Ще има парична награда за тези, които предадат тамплиери или техни близки: няма да са много онези, които ще се измъкнат от мрежата на Филип.

Ръката ми се отпусна върху камата в колана ми.

— Не ме заплашвай! — рече мосю Симон с пренебрежение. — Заплахите ти не означават нищо за мен. Имам слуги. Трябва само — той зарови ръка под робата си и измъкна сребърна свирка на златна верижка — да надуя тази свирка и животът ти ще е приключил — така просто, както е просто да духнеш пламъка на свещ. Но дължа услуга на чичо ти. Преди много години той ми спаси живота; оттогава винаги се е отнасял почтено към мен. Правя това заради него, не заради теб. Ти си моя затворничка. Тази стая ще се превърне в твой свят, докато не ти кажа, че е дошло време за промяна.

— А чичо ми?

— Повярвай ми — отвърна мосю Симон, присвивайки очи, — ако можех да помогна на чичо ти, щях да го сторя. Не мога да направя нищо. Да ти кажа ли какво ще направя, Матилда? Какво ще правят утре всички търговци и банкери в Париж? Те ще отворят главните си счетоводни книги и книгите с домашни приходи и разходи. Ще проверяват задълбочено сметките си: Колко им дължи орденът на тамплиерите? Колко дължат те на тамплиерите? Повярвай ми, те ще открият, че дължат на ордена повече, отколкото той на тях. Затова всички ще си мълчим. Кралят отстрани един проблем: ако това е желанието на краля, то тогава това желание ще се сбъдне. Тамплиерите нямат приятели! Ти имаш един приятел: мен. Сега, Матилда дьо Клербон от Поатие, разбираш ли? Разбираш ли? — повтори той. — Ако ме излъжеш, аз ще те предам, просто — той щракна с пръсти, — просто ей така!

Бях твърде ужасена, твърде нервна, твърде изненадана, за да възразя. Кимнах замаяно, прекосих стаята и отидох до леглото. Легнах, обръщайки му гръб, скръстих ръце и вдигнах свитите си колене към брадичката, както правех като дете, когато сенките в далечния край на спалнята ми наистина бяха фантастични нощни създания, дебнещи да ме осквернят. Чух го да си тръгва.

На другата сутрин, когато се събудих, вратата на стаята ми беше заключена и залостена. Не можех да си тръгна, затова станах затворничка на мосю Симон. По-рано стаята сигурно е била използвана като килия. В нея имаше малка ниша, вградена във външната стена, със собствена тоалетна — нощно гърне, поставено над тесен канал. След два дни вонята стана толкова отблъскваща, че слугата донесе ведра с дъждовна вода да я почисти.

Освен това мосю Симон ми донесе храна, малко дрехи и един псалтир, както и екземпляр от „Летопис на кръстоносните походи“ на Жоанвил. Отказа да ми съобщи какво става в Париж.

Седмиците минаваха. Гледайки през прозореца, открехнат точно толкова, колкото през него да се промуши стрела, наблюдавах как есенната слана се втвърдява, а листата на дърветата почват да капят. Една вечер мосю Симон дойде да ме види. Попита ме как съм, каза, че затворничеството ми скоро ще свърши и че на другата сутрин ще ме изведе. Събудиха ме преди зазоряване. Стаята бе леденостудена: въглищата в малкия мангал отдавна се бяха превърнали в пепел, а свещите бяха съвсем догорели и от тях бяха останали само почернелите фитили.

— Бързо, бързо! — даваше ми знаци мосю Симон. — Бързо, бързо, идвай!