Пол Дохърти - Чашата на призраците

Зловещо трио, опасни мъже, които потупваха ножниците на камите си, докато говореха — те презираха слугите и бяха жестоки към хората от собствената си свита. И тримата влизаха в стаята на Изабела наперено, като кандидати за ръката й, нетърпеливи да я видят и въпреки това съперничещи си помежду си. Изабела винаги ги приемаше изискано, но студено. Седеше като малка снежна кралица от някой романс, с ръце върху коленете, с лице, застинало във все същата крива усмивка. Веднъж Луи се опита да я сграбчи за талията и да я придърпа към себе си. Изабела се хвърли като разгневена котка — дори аз се изненадах от бързината, с която тривърхата, тънка като игла кама се появи в ръката й. Тя я притисна към бузата на брат си. Продължиха препирнята си шепнешком. Луи, държейки се за лицето, отстъпи назад. Промърмори нещо на братята си и всички си тръгнаха, смеейки се. Едва тогава Филип хвърли поглед към мен, с лукава усмивка на гневното лице. Те затръшнаха вратата след себе си и започнаха да се закачат и да флиртуват с дамите отвън. Изабела седна рязко. Настроението й се промени — властните й маниери изчезнаха, беше пребледняла, по бузите й се стичаха сълзи. Забързах да коленича пред нея, но тя потупа мястото до себе си. Изобщо не я докоснах. Не казах и дума. Просто седях, докато тя сведе глава, с тресящи се рамене, без да повдигне лице, докато сълзите не престанаха.

— Винаги ли е така, Матилда? — промълви тя. — Във всяко семейство? Дали братята бъркат под роклите на сестрите си, стискат вратовете им и ги щипят по гърдите? Промъкват ли се посред нощ между чаршафите на сестрите си? — тя примигна и захапа долната си устна.

— Само се моля да замина, да се махна далече от тях и да не се върна никога — тя ме потупа по ръката. — Ще дойдеш с мен — усмихна се през сълзи. — И все пак, колко си мълчалива, Матилда — усмивката й изчезна. — Сърцето ти докато остарява, пред гледки по-студени се изправя — тя изхлузи един скъп пръстен от пръста си и го пъхна в ръката ми. — Помни ме! Помни думите ми!

След време срещнах и самия крал Филип. С ботуши и шпори, той се завръщаше от лов и се изкачваше с големи крачки по стълбите сред най-близките си придворни — Ангеран дьо Марини (ах, ненавистният ми враг!), дьо Плезан и Ногаре — лукавите правници, които бяха възмутили християнския свят, нареждайки на слугите си да нападнат предишния папа, Бонифаций VIII, в градчето Анани. Те дори не ме и погледнаха втори път. По-късно щеше да им се иска да го бяха направили! Призоваха ме да прекося стаята и ме накараха да коленича в краката на краля. Той грубо тикна окичените си с пръстени пръсти към устата ми, после сложи ръка под брадичката ми, принуждавайки ме да вдигна очи. Бях чувала много разкази за Филип Хубави. Всичките са верни! Лицето на Филип бе като слонова кост, а косата му — сребриста. Ако не се загледаше, човек би го помислил за албинос. Очите му бяха ясносини, докосването му — ледено, държанието — студено. Той се втренчи в мен, без нищо в изражението му да се промени, потупа ме по главата, сякаш бях куче, и ме отблъсна.

Отначало бях много напрегната: тревоги за майка ми (не смеех да й пиша), кошмари за чичо Реджиналд и страхове за собствената ми безопасност терзаеха съня ми, но с течение на дните започнах да се отпускам. Стаята ми беше удобна. Принцесата изобщо не споменаваше Мари. Вместо това ми говореше за какво ли не. Тя знаеше всички слухове и клюки в двора — коя дама не е вярна на съпруга си, кой се ползва с височайше благоволение и кой е в немилост, — и през цялото време ме наблюдаваше и изучаваше внимателно. Един следобед, скоро след пристигането ми, принцесата ме изпрати да изпълня някаква нейна поръчка в другия край на двореца — трябваше да попитам за едно столче за крака, което беше изпратила на кралските дърводелци. Тъкмо се връщах, когато една млада дама излезе от сенките точно пред един праг.

— Мистрес Матилда? — тя ме дръпна за ръкава. Погледнах я. Имаше прекрасна червена коса, обрамчваща дръзко лице, роклята й беше ниско изрязана. Тя се приближи — около нея се носеше сладко ухание на парфюм.

— Мадам?

— Изпраща ме принц Луи, братът на принцесата.

— Знам за кого говорите — отвърнах. Тя сграбчи ръката ми. Усетих кесийката с монети.

— Мосю Луи ще ви бъде много благодарен за услугата, ако го осведомявате редовно за настроенията на сестра му.

Рязко издърпах ръката си — кесията падна на пода.

— Ако братът на принцесата желае да знае какво е настроението на сестра му, трябва да пита направо нея. Желая ви приятен ден.