Пол Дохърти - Чашата на призраците

Посочих към ковчега на Сандуик.

— Ще умрете тук, сър Джон.

Изправих се на крака, напълних чашата на Сандуик с кларет и добавих отварата от вълче биле, която кралският аптекар беше донесъл в стаята ми предишната вечер. Дьо Монтегю се беше приближил и стоеше до ковчега с готов арбалет. Отдръпнах се назад, направих му знак да се отдалечи и поставих чашата до стола на Казалес.

— Вземете — казах настойчиво, издържайки на неподвижния му поглед, — пийте. Поне смъртта ви ще е бърза.

— А ако не го направя?

— Дьо Монтегю ще ви нанесе такава рана, че да оживеете, докато ви откарат до Смитфийлд, за да умрете там. Между другото, Казалес, той наистина е тамплиер, свещеник. Той може да ви изповяда. Сбогом!

Тръгнах надолу по коридора на църквата. Дьо Монтегю застана отстрани.

— А ако откаже да пие, Матилда? — прошепна той.

— Убийте го!

Излязох навън на слабата слънчева светлина. Хората на Ап Ител се бяха строили под формата на дъга с лице към църквата. Седнах на една дървена пейка и погледнах към мястото, което Сандуик наричаше своята Чаша на призраците. Почаках малко на студа, докато вратата се отвори и Дьо Монтегю излезе и ми подаде празния бокал.

— Изпи го — Дьо Монтегю се вгледа в мен със странно изражение. — Мъртъв е.

— Тогава Бог да го съди — отвърнах.

Пет дни по-късно излязох с господарката си в централния вътрешен двор на двореца „Уестминстър“. Французите си тръгваха, но поради лошото време, нямаше да се доверят на реката, а щяха да слязат до Куинсхийт, където беше закотвен военният им кораб. Имаше сбогувания и подаръци, уверения в приятелство, целувки, затвърждаващи мира, моята господарка дори произнесе реч. Марини, който ме наблюдаваше през цялото време, избута коня си по-наблизо и се наведе, със светнали зелени очи, с показваща се изпод бобровата му шапка червена коса.

— Матилда — прошепна той, възползвайки се от шума във вътрешния двор.

— Да, милорд?

Той приближи коня си още малко, като скръсти ръце върху лъка на седлото.

— Много хитро изиграно — прошепна той. — Със сигурност те подценихме.

— Милорд, и двамата със сър Джон Казалес ми правите един и същи комплимент!

— Казалес е мъртъв.

— Бог да го съди за престъпленията му — посочих към постройките на двореца около нас. — Негова светлост кралят реши да свика парламент, за да се справи със своите херцози.

— Това си остава между нас, Матилда — Марини размаха с облечените си в ръкавици пръсти. — А l’outrance! 47 47 Докрай (фр.). — Бел.прев.

— Милорд — примигнах изкусително и направих подигравателен реверанс. — Не бих приела да бъде иначе. Както казвате, a l’outrance, usque ad mortem — изправих се. — До смъртта!

Възможностите на средновековната медицина не са били толкова ограничени, колкото някои от популярните историци биха искали да смятаме. Жените наистина са играли значителна роля като лекарки, аптекарки и лечителки. (Образът на Матилда се основава на действителна личност, Матилда от Уестминстър.) Приносът на жените към средновековната медицина е сериозно възпрепятстван едва след прокарания от великия женомразец Хенри VIII парламентарен указ от 1519 г. Както пише Кейт Кембъл Хърд-Мийд в своята „История на жените в медицината“: „През Средновековието жените-лечителки продължили да практикуват по време на бушуващите войни и епидемии, както винаги, поради простата причина, че били необходими“.

Събитията, описани в този роман, се основават на развоя на политиката през въпросния период. Изглежда, че Изабела е имала изключително неприятни отношения както с баща си, така и с тримата си братя. Тя не присъства на погребението на никого от тях и както ще покаже тази поредица, причинява ужасни вреди на собственото си семейство при всяка възможност. Когато изучавах Изабела за доктората си в Оксфорд, останах с ясното впечатление, че тя е била много красива, високо интелигентна, жена със силна воля, умееща да манипулира другите. Тя е една от малкото монарси преди 1603 г., дали си сметка, че всяка война срещу Шотландия е унищожителна и за двете воюващи страни и не би донесла полза на никого.

Събитията от 1307 г. са такива, каквито съм ги описал. Уенлок, Пурт и Сандуик умират в рамките на дванайсет месеца, след като Едуард II наследява престола, и техните образи, така, както са обрисувани тук, се основават на сведения и източници от първа ръка. Бакел, според „Лондон Кроникъл“, е премазан до смърт по време на коронацията на Едуард II, която на свой ред е катастрофално събитие, зле организирана, а яростта на херцозите е толкова силна, че въоръженият сблъсък бил избегнат на косъм. Образът на Едуард II, както и този на Гейвстън, също се основават на проверени източници. Любовта на Едуард към Пиърс е толкова дълбока, че когато по-късно неговият фаворит е екзекутиран, се налага Църквата да разреши на краля да бъде позволено да погребе тялото му. В много източници майката на Гейвстън е описана като вещица — това обвинение обаче често било повдигано срещу жени, от които мъжете се страхували или които мразели.