Пол Дохърти - Чашата на призраците

— Защо да убивам тези мъже? — промърмори Казалес, а очите и гласът му издаваха отчаянието му.

— Защо ли? Заради Английското начинание.

В очите на Казалес проблесна изненада.

— О, да, зная всичко за това, а също и кралят. Как той щял да се държи предизвикателно с великите херцози, а след това тайно да се обърне към Филип Френски за помощ. Онова, което нашият господар не знаеше, но сега вече му е известно, беше, че е бил предаден. Беше поканил лисиците да влязат в кокошарника. Филип никога не е възнамерявал да помага на Едуард, а се стремеше да го унищожи, да отслаби Англия, да вземе Гаскония и да отстрани заплахата, каквато представляват Плантагенетите за Франция, веднъж завинаги — посочих зад параклиса. — Сандуик е започнал да подозира, че историята е на път да се повтори, че нагоре по течението на Темза ще потегли френска флотилия, французите ще превземат Тауър и ще поемат управлението. Не е чудно, че наричаше това място своята Чаша на призраците. Ако Филип постигнеше целта си, тези призраци щяха да се върнат, за да преследват всички ни.

Устните на Казалес помръднаха, сякаш говореше на себе си.

— Сега кралят знае истината — преместих кинжала в другата си ръка и измъкнах пергамента от джоба на дрехата си. — Lettera plenae potestatis, сър Джон — замълчах за миг, за да си събера мислите. — Убили сте тези мъже по три причини: първо, защото са били застъпници на мира. Те, както вие добре знаете, са съветвали Едуард да бъде приятел с всички и съюзник с никого. Възможно е да са прозрели предложението на Филип и да са доловили истината. Те са били възпиращи гласове, които е трябвало да бъдат накарани да замлъкнат завинаги. Престрували сте се на един от тях. Второ, те са били важни хора. Бакел и Пурт са владеели Лондон, Сандуик — Тауър, Уенлок — Уестминстър. Кой знае какво са можели да си помислят другите, ако такива мъже, които са освен това и кралски съветници, умрат при подобни загадъчни обстоятелства? Надявали сте се, че вината ще бъде приписана на Едуард: това щяло да отслаби още повече неговата кауза. Особено смъртта на Бакел е била замислена като поличба, предсказание какво може да се случи с приятелите на краля, особено с онези — добавих, — които се противопоставят на лорд Гейвстън.

Казалес се приведе, вдигна писмото и внимателно разгледа печата.

— А третата причина?

— Тя е известна единствено на вас. Защо един английски феодал и рицар, с години служил така предано на английската корона, би станал изменник? Мога да заподозра причината. Помните ли историята, която ми разказахте за битката при Фолкърк, в която сте изгубили ръката си? Старият крал ви срещнал и казал: „По-достойни мъже са губили повече“ — направих пауза. — Бихте могли да отречете всичко това, но служителите на кралския съд ще изготвят обвинението срещу вас, ще съберат нужните доказателства. Вече претърсват стаите ви. След това онези, чието задължение е да проведат разпита, ще се заемат с работата си. Знаете какво е наказанието за измяна, Казалес — да бъдете вързан и завлечен до Смитфийлд, да бъдете полуобесен, коремът ви — разпорен, вътрешностите ви — изтръгнати, а мъжествеността ви — кастрирана. А след това ще бъдете свален от бесилката и обезглавен, тялото ви — разсечено на четири, осолено и изпратено да краси портите и моста на Лондон.

Казалес вдигна глава — в ъгълчетата на очите му набъбваха сълзи.

— Старият крал — отвърна дрезгаво той — никога не ми се е доверявал истински! О, виждах го в очите му. Не, беше по-лошо! В действителност той никога не ме е харесвал. Именно онази забележка при Фолкърк сложи началото на душевната ми поквара. Така и не можах да заслужа близостта му.

Казалес говореше бързо. Лееше се поток от горчивини, трупани през годините, доведени до критичната си точка от новия крал и привързаността му към Гейвстън.

— Трудих се дълго и упорито — той ме изгледа гневно. — Сега съм сам. Аз бях като свещенослужител, а английската корона бе моят Бог, и за какво? — той захвърли писмото на масата. — После ме изпратиха във Франция. Розалети ме привлече в общата работа. Марини и останалите се отнасяха благосклонно към мен, обещавайки ми още години на висок пост, щом Английското начинание бъде завършено, но имаше цена, която трябваше да се плати — той преглътна мъчително. — Матилда, случва се човек да поеме по някакъв път и скоро да осъзнае, че няма връщане назад — той плъзна поглед надолу по нефа. — Радвам се, че убих Розалети. Той ме въвлече в това, после, като страхливец, какъвто беше, започна да изпитва съжаление и угризения — той примигна. — Розалети можеше да си тръгне, когато поиска. А той беше единственият, който знаеше тайната и трябваше да умре. Мислех си, че може да има път назад, но… — Той направи гримаса и посочи към мен. — Трябваше да те убия, Матилда, ти наистина си опасна. О, да — направи гримаса той. — Открих коя си в действителност — племенница на дьо Деинкур. Спомних си те — той насочи пръст към мен. — Просто едно момиче! Така казах на Филип. Дьо Деинкур не беше глупак и колкото повече неща откривах за теб, толкова повече се убеждавах, че представляваш заплаха. Е, добре — той шумно си пое дъх. — Хванат съм в капан. Наясно съм с това. Не искам да доставям удоволствие на тълпите в Смитфийлд, но няма да си призная, не и напълно, не и писмено.