Пол Дохърти - Чашата на призраците

Казалес дишаше тежко. Наведе се напред — бездушните му очи ме изучаваха.

— Може и да сте се изненадали — продължих, — че не вдигнах тревога. Мога само да си представя какво е било удивлението ви, когато сте открили коя съм в действителност, но тогава е било твърде късно. Пред помещението за мъртъвци, след като огледах трупа на Пурт, вие и Розалети се опитахте да ме сплашите и да ме прогоните. Не посмяхте да ме убиете. Филип желаеше да запази спокойствието на скъпоценната си дъщеря. Казали сте на Марини — той сигурно е претърсил документите на дьо Витри и е открил истинската ми самоличност. Но междувременно аз вече се ползвах със закрилата на принцесата, затова назначиха Пелет в домакинството й, за да следи нея и мен.

— И ти го уби?

— Не аз, господарю.

— Принцесата? — ахна Казалес. — Аз…

— Истинска дъщеря на баща си, както откри Марини, когато се опита да ме разпитва. Ако нейна светлост не ме беше закриляла така, никога нямаше да напусна Франция. Всъщност, вие и Розалети ме нападнахте и на стълбите на лечебницата в малкия манастир „Свети Августин“.

— Ние бяхме…

— Беше зимна нощ в сумрачен манастир. Вие бяхте само два силуета, облечени в черни раса, пърхащи като прилепи из сенките. Използвахте онзи послушник, малоумния. Розалети се е престорил на бенедиктински монах и за да обърка нещата, стисна ръцете на нещастника. За какво му е било да прави това? Ами защото слабоумните помнят докосването — той каза нещо за грубата кожа на ръцете му, което означаваше, че не може да сте били нито вие, нито Розалети.

— И?

— Е, сър Джон, щом вие сте могли да хвърлите парче зебло върху мен, Розалети е могъл да използва нещо подобно, за да направи ръцете си по-груби. Вие сте извършили нападението. Били сте там, сър Джон. Празненството в кръчмата е било оживено, хората са идвали и са си отивали, а в същото време разстоянието между кръчмата и малкия манастир е съвсем кратко и може да се измине пеша. Ако бяхте постигнали целта си, тогава щях да умра — всъщност ме спаси Дьо Монтегю — усмихнах се, когато видях как се изненада. — О, да, онази нощ в приората е имало повече от един платен убиец. По време на нападението бях дърпана и теглена, докато двама души ме блъскаха насила към върха на онези стълби. Всъщност са били двама: вие и Розалети.

— Беше Розалети…

— Той не може да отговори. Той е мъртъв, сър Джон, защото вие сте го убили. Не се е качил на баржа или лодка — той се ужасяваше от водата. Вие сте поискали да се срещнете с него някъде по онзи обгърнат от булото на нощта, обвит в мъгла кей на Уестминстър. Той би слязъл до водата, за да се срещне с човек, на когото има доверие. Вие сте действали бързо като връхлитащ ястреб или бързо стрелкаща се змия и сте го блъснали в реката. Дори само шокът е бил достатъчен да го убие след кратка борба в леденостудената вода. Изгубил е живота си, както бе изгубил и душата си.

— За какво ми е да го убивам, ако е бил мой съучастник?

— Защото вие сте платен убиец. Бог знае, че може би душата на Розалети не е била изпълнена със злоба и коварство като вашата. Навярно е съжалявал за онова, което е сторил. Може би мъртвите са се върнали да го преследват. Розалети сякаш ме харесваше. Долових тъга в погледа му. Може би е започнал да изпитва угризения. Във вашите очи обаче той е бил слаб и не е можело да му се има доверие. Бил е единственият човек в английския двор, който е знаел цялата истина. Вие сте го съдили и сте издали присъда. Вашите зловещи господари в Париж приемали това. Било недопустимо някакви дребни угризения да изложат на опасност вас или, което е по-важно, тяхното начинание.

Казалес се изправи, протегна се и плъзна поглед надолу по нефа. Дьо Монтегю се изправи, опънал тетивата на арбалета. Отвън се чу дрънчене на оръжия и приглушеното мърморене на стрелците, които Ап Ител разполагаше по местата им.

— За какво ми е било да убивам дьо Витри?

— О, той е знаел твърде много за всичко и Филип е имал сериозни основания да не му се доверява. Дьо Витри е бил добър човек и верен поданик, свикнал с кралските интриги, но неспособен да преглътне коварството на Филип срещу тамплиерите. Подозирам, че не е успял да прикрие това и следователно е заплатил цената.

— А ти приписваш на мен вината за смъртта на останалите.

Казалес не показа нито разкаяние, нито съжаление. Нищо в него не показваше нервност, освен бързо стрелкащите се очи и това, че от време на време навлажняваше устните си. Той беше истински войник, хладнокръвно преценяващ врага и онова, което можеше да се случи.