Пол Дохърти: Чашата на призраците

След литургията закусих заедно с Ап Ител. Показах му писмото на краля и му обясних внимателно какво предстои да се случи. Той примигна изненадано, но се съгласи. Щом посетителите ми пристигнеха, неговите стрелци трябваше да обкръжат параклиса „Сейнт Питър“, но трябваше да се намесят само при даден от мен знак. След като се нахраних, се върнах в „Сейнт Питър“ и застанах край мангала, топлейки ръцете си. Вратата на параклиса се отвори и влезе Дьо Монтегю.

— Добро утро, Матилда, какво е това?

Отправих се да го поздравя точно когато камбаната на Тауър оповести часа.

— Прави това, за което те помоля — казах умолително. — Трябва да ми се довериш. Имам разрешението на краля — посочих зад гърба му. — Стой близо до вратата на столчето на вратаря. Зад вълнената завеса ще намериш арбалет, колчан със стрели и оръжеен колан.

Чух издрънчаването на резето и в църквата с едри крачки влезе сър Джон Казалес.

— Матилда, поискала си да ме видиш? Толкова рано?

— Сър Джон, чаках ви. Моля ви, дръпнете резетата.

Той го направи, свали наметалото си, метна го на едно столче, кимна на Дьо Монтегю и влезе след мен в нефа, подмина ковчега на Сандуик и влезе в олтара. Ап Ител беше поставил два стола един срещу друг. Освен това бе сложил чашата на Сандуик до моите гърненца и кана с кларет върху близката масичка за църковни вещи. Дьо Монтегю заключи вратата. Лицето му беше изопнато и неподвижно. Той премести наметалото на Казалес и седна, търсейки опипом оръжията зад вълнената завеса. Направих знак на Казалес да седне. Той го направи: суровото му лице беше безизразно и непроницаемо, макар че очите му непрекъснато се стрелкаха към ковчега на Сандуик.

— Каза, че е важно?

— Наистина е така, сър Джон. Днес е денят, в който ще умрете.

Здравата ръка на Казалес посегна към оръжейния колан, който бе хвърлил на пода до себе си.

— Недейте! — предупредих го. — Дьо Монтегю е въоръжен с арбалет, меч и кинжал, вратата е залостена, а отвън чакат стрелци с натегнати лъкове.

Казалес отдръпна ръка.

— Сър Джон Казалес — посочих, — обвинявам ви като изменник, платен убиец и истински предател. Вие сте пионка на Филип Френски. Не, не ме прекъсвайте. Вие убихте Симон дьо Витри.

— Аз…

— Убили сте го — настоях — в първия ден след пристигането си в Париж. Вие и вашият съучастник, Розалети.

— Това е…

— Разбира се, това е истината. По чиста случайност аз посетих къщата на дьо Витри в същия ден, може би съвсем скоро след като клането е приключило. Допуснах грешка. Представях си един нает убиец с два или три малки арбалета и различни стрели, промъкващ се през онази врата, но, разбира се, съм сгрешила.

— Дьо Витри почти не ме познаваше.

— Познавал е Розалети — кралски писар, член на тайния съвет. Както казах, допуснах грешка. Убийците са били двама: Розалети и вие! Французинът е настоял да го пуснат да влезе. Слугата, който отворил вратата, се съгласил. Обърнал се и тръгнал пред вас. Розалети го убил със скрития арбалет; убил също и слугата, който излязъл от една стая вдясно от него. Най-горе на стълбите обаче се появила прислужница. Вие сте забързали напред. Може и да сте изгубили едната си ръка, Казалес, но сте достатъчно ловък. Изстреляли сте една стрела — прислужницата е била улучена. Шурнала кръв, тя е залитнала. Вие сте хванали трупа й и сте го пуснали да се изтърколи по стълбите. Лявата ви ръка обаче е била оплискана с кръвта й. Продължили сте нагоре, но заради нараняването си не сте успели да се хванете за парапета на стръмните стъпала, затова сте се облегнали на стената и сте оставили върху мазилката петно от кръв. Стори ми се странно, че толкова високо на стената има петно, без никакви други петна, но — логично — това е начинът, по който вие винаги се изкачвате по стълби. Дадох си сметка за това онзи ден, докато наблюдавах как един носач, държащ ковчеже в дясната си ръка, се изкачва по стълбите, подпирайки се на стената с лявата си ръка.

— Както и да е, стигнали сте до галерията. Дьо Витри, още по нощна риза, излязъл от стаята си. Бил още полузаспал. Убили сте го веднага. Въпреки осакатената си китка, Казалес, вие сте стар и опитен войник, хладнокръвен и суров, приготвили сте за стрелба и двата арбалета, и бързо и безшумно сте се придвижили нататък, за да продължите с убийствата. Междувременно Розалети, който не е воин, е стоял долу до вратата. Не я бил заключил или залостил, за да не би, ако някой дойде и не може да влезе, да се вдигне глъчка. Вие сте се разбрали с него за това. Когато аз влязох, Розалети се е скрил. Бях потресена. Прекосих коридора и се качих по стълбите. Вие сте ме чули да идвам и също сте се скрили. За вас и Розалети съм била непозната, просто едно обикновено момиче, но вече съм била нащрек. На Розалети можеше да му се види трудно да ме убие; на вас също. Можех да ви се изплъзна, да изтичам навън от къщата, да вдигна тревога, затова сте ме оставили да си тръгна. Единствената ви грижа е била да се измъкнете възможно най-бързо, за да не би аз да се върна заедно със стражите.