Робърт Дохърти - Зона 51 - Началото

Немците влязоха и аз ги последвах. Не разбирах какво си говорят, но беше очевидно, че и те са развълнувани. Спуснахме се навътре в тунела — Каджи посочи с пръст през рамо — както и ние с теб тази сутрин. На три пъти движението ни беше блокирано от тънки стени. Таванът беше изписан с непознати йероглифи и аз не се съмнявах, че сме попаднали в участък, където от четири хиляди години не е стъпвал човешки крак. Немците прокопаха отвори в стените, без да се грижат за боклука, който оставяха. Тунелът завършваше с каменна стена, но те не се спряха пред нея, както не ги бяха спрели предишните три стени. Нахвърлиха й се със своите лостове и кирки и съвсем скоро я разкъртиха. И тогава влязохме в залата. Саркофагът си беше там, където си го виждал на снимките от експедицията на Мартин, покрит с тежкия похлупак и с непокътнати печати. А из въздуха се усещаше присъствието на…

Каджи замлъкна и Нейбингър втренчи очи в него. Сякаш омагьосан от гласа на стареца, той почти виждаше картината пред себе си.

Каджи погледна към средата на залата, където бе разположен саркофагът.

— Немците не бяха археолози. Със сигурност го знаех. Личеше си от начина, по който къртеха стените. И по това как счупиха печатите и вдигнаха похлупака. През 1951 на Мартин му бяха нужни шест седмици, за да отвори саркофага, като подготвяше в подробности всяко предстоящо действие от операцията. А в онази нощ немците го сториха за пет минути. Нищо друго не ги интересуваше, освен съдържанието на саркофага. Нито надписите по стените, нито печатите. Нищо, освен вътрешността на каменната кутия.

— Саркофагът… празен ли беше?

— Не.

Нейбингър чакаше, но нетърпението му надделя.

— Вътре ли беше тялото на фараона?

— Не — въздъхна Каджи и сякаш цялата насъбрана енергия го напусна. — Не зная какво беше онова, което намериха. В саркофага имаше кутия. От черен метал. Не бях виждал такъв метал, нито пък видях след това. — Той вдигна ръце, описвайки правоъгълник с височина и ширина около метър. — Ей толкоз голяма беше.

Нейбингър поклати глава.

— Хубава история, Каджи. Струва ми се обаче, че платих да чуя измислица.

— Не беше лъжа — отвърна с равен глас Каджи.

— Виждал съм снимките от експедицията на Мартин. Стените, за които говориш, изглеждат непокътнати. Същото важи и за печатите върху саркофага — били са оригинални. Как ще го обясниш, ако германците са направили онова, което твърдиш? Кой е иззидал обратно стените? Ами печатите? Да не е магия? Или духът на фараона? — Нейбингър беше отвратен.

— Не зная, не съм сигурен… — призна Каджи. — Зная обаче, че през 1945 англичаните и американците забраниха достъпа до Голямата пирамида за цели осем месеца — чак докато не свърши войната. Никой не можеше да влиза. Може би те са възстановили всичко вътре. Макар и трудно, това не е невъзможно. Когато слязох долу с Мартин, стените си бяха на мястото. Зачудих се, защото ги бях оставил разбити.

— Защо не каза на Мартин? — попита Нейбингър.

— Тогава бях прост работник. А и сигурно нямаше да ми повярва, както не ми вярваш и ти сега.

— Защо ми разказа всичко това?

Каджи посочи бележника на професора.

— Защото те интересуват знаците, които никой не може да разчете. Германците имаха на схемата същите знаци. С тяхна помощ откриха тунела към залата.

— В това няма никакъв смисъл — възкликна Нейбингър. — Ако тук са влизали немци и са ограбили саркофага, защо им е на англичаните и американците да ги прикриват?

Каджи запази мълчание.

— Ах! — размаха гневно ръце професорът. — Защото просто тук не са влизали никакви германци! Колко пъти си продавал тази история, Каджи? Но да знаеш, няма да ти позволя да се измъкнеш толкова лесно!

— Не съм те излъгал. Наистина бях тук. — Каджи пъхна ръка под робата си и извади кама.

Нейбингър се облещи, помислил за миг, че е отишъл твърде далеч, но арабинът държеше оръжието за острието и му го подаваше. Нейбингър го взе предпазливо.

— Откраднах го от един от германците. Всички носеха такива.

Стиснал камата, Нейбингър изведнъж почувства, че го побиват тръпки. Дръжката завършваше с миниатюрен череп от слонова кост, а пречупеният кръст бе изрязан върху повърхността й заедно с двете светкавици на печално известните SS. Дръжката беше кокалена и за миг професорът се зачуди от костта на какво животно е била направена, сетне реши, че е по-добре, ако не знае. Върху блестящата стомана на острието също бе изписано нещо и Нейбингър напрегна поглед в сумрака. Беше една-единствена дума: