Робърт Дохърти - Зона 51 - Началото

— Излитаме! — викна той на пилота.

Долу Гулик вече беше готов за действие.

— Искам „Аврора“ да се приготви за полет! Незабавно!

Внезапно беше изгубил доверие в извънземната технология.

— Да, сър!

— Къде бихте желали да ви откарам? — попита любезно капитан Шулър, изтегнат във вдлъбнатината, в центъра на диска. Беше изгубил всякакво желание за съпротива в мига, когато Търкот бе скочил през люка и му бе наредил — с оръжие в ръка — да изпълнява заповедите му. Останалите бяха насядали в кръг около капитана. Само фон Сеект се опираше на стената, затворил уморено очи.

— Завий надясно — нареди Търкот, който все още стискаше автомата.

— Какво си намислил? — попита го Кели.

Търкот гледаше навън през прозрачната обвивка на скакалеца. Издигнаха се и заобиколиха плавно склона на планината, където бяха скрити хангарите. Изведнъж той вдигна капачето на дистанционния детонатор и натисна копчето.

— Нали каза на Гулик, че няма да го направиш! — укори го Лиза Дънкан.

— Излъгах.

За щастие във Втори хангар нямаше никой. Първа поддаде външната стена, но не по начина, по който бе планирано, а като лавина от скални отломъци, която се срути върху кораба-майка, погребвайки го под тонове земна маса.

В Куба, майор Куин почувства сътресението от експлозиите и вдигна глава тъкмо навреме, за да види стоварващите се върху камерата скални късове, миг преди връзката да бъде прекъсната.

— Олеле — промърмори уплашено той.

Гулик разбра какво се е случило, още щом земята под краката му се разтърси. Олюля се, после падна на колене. Той притисна със свити юмруци слепоочията си, сякаш за да се скрие от вибриращата болка, която отекваше във вътрешността на черепа му. От устните му се откъсна сподавен стон:

— Съжалявам… ей Богу… съжалявам…

— Сър, „Аврора“ е готова за полет — докладва напето един млад офицер.

„Може би все още не всичко е изгубено“ — помисли си обнадеждено Гулик. Той се надигна бавно. Огрян от светлините на пистата, огромният самолет приличаше на застинала морска котка. Да, определено не всичко беше изгубено.

Въздушното пространство над Невада

— Сега накъде? — попита Кели. Другите все още се оглеждаха уплашено, мъчейки се да привикнат с разкриващата се под краката им гледка. Вътре беше възтесничко, отдалечаваха се от Зона 51 в южна посока и постепенно набираха височина.

— Не зная — призна Търкот. — Измъкнах ви оттам и корабът-майка няма да излети поне още няколко седмици. Тъй че аз изпълних моята част. Вие кажете накъде.

— Към Нелис — намеси се Дънкан. — Аз мога да…

— Защо да не кацнем насред Лас Вегас? — предложи разпалено Кели. — Вестниците направо ще се побъркат! Спускаме се над фонтана на „Двореца на Цезар“ и ги шашваме.

— Ние не сме циркаджийска трупа — възрази хладно Дънкан. — А аз съм служ…

— Не! — прекъсна ги Нейбингър, който все още носеше дървената плочица. — Вие всички грешите. Трябва да отидем на мястото, където са отговорите.

— И то е? — попита Търкот.

— Великденските острови — Нейбингър посочи с пръст плочицата.

— Великденските острови? — попита Дънкан.

— Великденските острови — повтори като ехо Нейбингър. — От това, което прочетох, отговорите са там.

— Няма начин — завъртя глава Кели. — Трябва да излезем пред обществото.

— Съгласна — потвърди Дънкан. — Веднага щом кацнем, ще се свържа с президента и ще сложа край на това безумие. — Тя тупна Шулър по рамото. — Карайте към Вегас.

Пилотът се засмя с почти маниакално изражение, докато пръстите му шареха по контролните уреди.

— Госпожо, ако желаете, можете да ме застреляте, но по никакъв начин не можем да стигнем до Вегас.

— Защо? — наведе се заплашително Търкот.

Пилотът разпери ръце.

— Защото аз вече не управлявам това нещо.

— А кой? — настоя Търкот.

— Ами то си лети само.

— Къде отиваме, в такъв случай? — попита Търкот.

— Летим в югоизточна посока. Повече и аз не знам.

— Имате ли радиовръзка? — намеси се Дънкан. — Мога да повикам помощ.

— Не, госпожо — отвърна Шулър.

— Куин, дай ми посоката — изсумтя Гулик в микрофона, докато „Аврора“ набираше мощност.

Гласът на Куин прошептя в слушалките:

— Юг, сър.

— Чу го — обърна се Гулик към пилота, докато се настаняваше на втората седалка. — Давай на юг.

Самолетът се понесе по пистата и се издигна. През малкото прозорче Гулик все още виждаше планината, под която бе погребан хангарът с кораба-майка. Почувства, че болката в главата му се усилва.