Робърт Дохърти - Зона 51 - Началото

Търкот се почеса замислено.

— Добре, добре. Имали са си хора-птици. И гигантски статуи. Да не забравяме и странните надписи върху дървени плочки. Но ние какво, по дяволите, да търсим? Съществува ли някакъв знак, който да ни насочи към този страж?

— Не.

— Тогава защо поехме… — Търкот млъкна, забелязал развълнувания знак на пилота.

— Отново приятелчета!

Точно зад кораба им се носеха шест „изтребители фу“.

— Тази работа не ми харесва — призна Шулър. Кълбата не предприемаха никакви агресивни маневри, просто висяха зад тях, докато вкупом се носеха на юг.

— Колко още ще летим? — попита Търкот.

— До островите остават не повече от две минути.

„Изтребителите фу“ скъсиха още малко дистанцията и се разпръснаха наоколо, оформяйки нещо като „кутия“.

— Май няма да се чудим дълго къде точно да отидем на острова — засмя се напрегнато Кели. — Мисля, че стражът е решил това вместо нас.

— Снижаваме се — обяви Шулър.

— Летим към кратера на Рано Као — добави Нейбингър, сочейки блестящата повърхност на езерото в средата на угасналия вулкан.

— Това нещо водонепроницаемо ли е? — обърна се Търкот към пилота.

— Надявам се.

— Всеки да се хване здраво — извика Търкот, докато се спускаха под ръба на кратера. Малко след това се врязаха в езерото и потънаха в непрогледен мрак. Около половин минута цареше пълна тишина и по нищо не можеше да се определи дали се движат. Сетне пред тях се появи светла точка, която започна да се приближава.

Светлината ставаше все по-ярка, процеждайки се през водата и тогава неочаквано отново се озоваха във въздух, в гигантска подземна пещера. Скакалецът се издигна над водата, изпълваща половината от пещерата и се спусна върху просторна скална площадка на другата половина.

— Изключиха ни енергията — Шулър показа стените, които бяха изгубили своята прозрачност. Той премести с ръка ръчките за управление. — Не мога да го управлявам.

На хиляда и двеста метра над Великденските острови, генерал Гулик бе принуден да проследи безпомощно изчезващия във водите на езерото скакалец.

— Можеш ли да приземиш самолета на острова? — обърна се той към пилота.

— Сър, това е гражданско летище. Кацнем ли, ще разсекретим съществуването на самолета.

В смеха на Гулик се долови маниакална нотка.

— Майоре, има цял куп неща, които ще станат достояние на обществеността, ако не задържа нещата в свои ръце, а оттук нататък едва ли ще съм в състояние да го направя. Кацай.

— Слушам, сър.

— Да видим какво ни чака — произнесе Търкот, докато се катереше по стълбичката към люка. Той отвъртя дръжката, вдигна металния капак, изкачи се на горната палуба на диска и се огледа, докато другите се скупчваха около него.

— Предлагам да тръгнем натам — Търкот посочи с ръка входа на един тунел.

— След теб — отвърна Кели и махна с ръка.

Търкот пое пръв, следван от Нейбингър, а Кели остана на опашката. Тунелът беше осветен от два реда светлини, които изглежда бяха вградени в тавана. Отпърво подът леко се издигаше и те си помислиха обнадеждено, че ще се озоват на повърхността, но малко след това се изравни и изви надясно.

Неусетно се озоваха в подземна кухина, малко по-голяма от Куба. Три от стените бяха издълбани в скалата, четвъртата беше от метал. Върху нея бяха разположени множество контролни прибори с безброй ръчки и бутони. Това, което привлече вниманието им веднага, беше голямата златна пирамида, висока около пет-шест метра, разположена в самия център на кухината. Търкот замръзна. Пирамидата беше досущ като онази в Дълси, само че по-голяма. Над върха й се очертаваше златисто зарево, но поне този път това не беше придружено с каквито и да било неприятни усещания.

Не без известна неохота Търкот ги поведе към пирамидата, чиято невероятно гладка повърхност будеше възхищението им. Върху метала бяха гравирани различни рунически надписи.

— Какво ще кажете? — подметна Търкот. — Обзалагам се, че тъкмо това нещо пое управлението на скакалеца и ни докара тук. Друг е въпросът дали въобще ще ни пусне.

— Защо толкоз бързаш да си ходиш? — попита го Кели. — Нали заради това дойдохме.

— Учили са ме винаги да знам къде е изходът — промърмори недоволно Търкот, оглеждайки с нескрито подозрение пирамидата.

— В такъв случай, прибери бодлите — отвърна свадливо Кели.

— Не съм ги и вадил — не й остана длъжен Търкот. — Но имам усещането, че измъкнем ли се веднъж от пещерата, отвън ще ни чакат доста големи оръдия.