Робърт Дохърти: Зона 51: Сфинксът

— Преди раждането на вашия бог — отбеляза Каджи. — Вашият Христос е само един пророк от Корана. Той е човек, не е бог.

Бъртън не виждаше никакъв смисъл да навлиза в теологични дискусии на това място и в този момент. Освен това опитът от запознаването му с различни религии го бе научил, че ако има бог в небето, пътищата към него са различни. А откакто бе признат за суфи , ислямът за него бе станал основна религия, източник на вдъхновението и възхищението му.

— Добре, кой е построил тези тунели, след като са по-стари дори от пирамидите? — попита той. — И дали самите пирамиди не са били вдигнати, за да скрият входа към тях? А може би, за да го отбележат?

— Тунелите са били построени от онези, които са изваяли Сфинкса и са изградили храма около него. В момента се движим точно в тази посока. На изток — той кимна глава.

Бъртън обмисли чутото.

— Значи Сфинксът е по-стар от пирамидите?

— Много по-стар.

— Колко много?

Каджи се засмя, за първи път, откакто бяха влезли в пирамидата.

— Ако ти кажа, едва ли ще ми повярваш. Съществува отпреди фараонът Менес да основе Първото царство.

— Но как е възможно? Кой го е построил тогава?

— Бил е изваян по времето на нетеру , управлявали през първата епоха.

— И кои са тези нетеру ?

— Това е времето на боговете, на Озирис и Изида. Сега не е моментът да ти изнасям лекции по историята на моята страна.

— Но какви хора са живели тук в онази епоха?

— Тези, които дошли отвъд морето — отвърна Каджи и Бъртън го погледна озадачено. Изведнъж завъртя глава. Бе доловил съвсем слаб шум, нисък и кънтящ, като далечен грохот, който идваше отпред.

— Какво беше това?

— Реката на подземния свят — Каджи се размърда и пое предпазливо покрай стената. — Водите на Нил се разделят и преминават през тунелите под платото, после се връщат обратно в първоначалното си русло, но по-надолу по течението. Това е вторият Портал на Росту — има един на сушата и един във водата.

Около пет минути тунелът вървеше в права посока.

— На каква дълбочина се намираме? — попита Бъртън, но Каджи отново броеше на глас и не му отговори.

Арабинът спря и насочи светлината към стената отдясно. Натисна я на едно място и голямата каменна плоча, която по нищо не се отличаваше от околните, се отмести назад. Не се завъртя, а бавно се плъзна нагоре, в специално пригодения за целта жлеб.

— Как го отвори? — попита Бъртън, но Каджи само му даде знак да се промуши вътре. Стоеше притиснат до стената, а зад него имаше само непрогледен мрак.

— Не, ти върви пръв — посочи с пръст Бъртън.

Каджи се подчини. Влязоха, а зад тях плочата се спусна и прилепна толкова плътно, че не остана и следа от процеп.

— Къде сме сега? — попита Бъртън.

Бяха в просторен тунел, който също се спускаше надолу, но нещо не беше наред. Светлината от фенерите се разсейваше само на двадесетина стъпки от тях.

— Дадох ти дума да ти покажа онова, което търсиш — произнесе дрезгаво Каджи. — Това е единственият път, който води към Залата на познанието.

— Ти водиш — произнесе Бъртън и по устните на арабина затрептя усмивка.

Каджи вдигна фенера и пое предпазливо. Бъртън се забави само няколко секунди, а когато се озърна, на лицето му се четеше изненада. Разстоянието между двамата бе не повече от десетина крачки, но сякаш помежду им имаше пелена.

— Ако искаш да вървиш нататък, трябва да имаш силна вяра. Силна ли е вярата ти, чужденецо?

— Аз… — преди Бъртън да успее да отговори, Каджи изчезна от погледа му и в същия миг фенерът в ръката му угасна. Не се виждаше нищо, освен тази всепоглъщаща тъмнина — толкова нереална и неестествена, че Бъртън за миг си помисли дали не е изгубил зрението си.

Не без усилие на волята продължи пипнешком надолу в тунела, а въздухът ставаше все по-плътен. Повдигна ръка и зърна малка светеща точица — пламъчето на незагасналата лампа. Сякаш плуваше в безтегловност, не усещаше никаква връзка нито с тялото си, нито с останалия свят. Намираше се в друго време и в друго пространство.

Внезапно в очите го блъсна светлина, която за миг го заслепи. Бъртън се олюля и щеше да падне, ако Каджи не го бе задържал за ръката. Англичанинът премигна, опитвайки се да привикне със светлината.

— Ето… — прошепна Каджи.

Бъртън зяпна. Беше толкова поразен, че дори не обърна внимание на болката от раните си. Двамата стояха върху тесен корниз, който преминаваше по края на грамадна пещера. Светлината извираше от сфера, около пет метра в диаметър, увиснала в центъра на подземната кухина, толкова ярка, че не можеше да задържи погледа си върху нея за повече от няколко секунди.