Робърт Дохърти - Зона 51 - Сфинксът

Пръв Питър Нейбингър бе осъществил контакт с този страж и бе станал пряк свидетел на това как Аспасия се е превърнал в спасител на човечеството. Ала по-късно Нейбингър бе влязъл във връзка и със стража от Циан Лин, където му бе представена напълно противоположна версия. В момента стражът нямаше заповед да подава на Кели някакви конкретни изображения. Сцените, които тя „виждаше“, бяха по-скоро отражение на „мисловната“ му дейност, докато той изследваше, обработваше, разменяше и запаметяваше цялата информация, до която съумяваше да се добере.

Кели вече бе „видяла“ преместването на моаи от каменоломните в подножието на Рано Рараку, където ги бяха издялали, до крайбрежните платформи. Известна й бе и причината за тяхното поставяне — загадка, която векове наред бе измъчвала умовете на западните мореплаватели. Кели знаеше, че статуите трябва да служат като предупреждение към чужденците, които биха дръзнали да стъпят на брега на Великденския остров.

Но някои не бяха обърнали внимание на това предупреждение. Спуснали се през южноамериканските планини, от разположения сред върховете Тиахуанако, тези хора бяха построили платноходки и бяха потеглили на запад, през Тихия океан, за да търсят съюзници в борбата срещу стражите — един от които бил скрит в пирамида в центъра на техния град. Ала злата съдба ги бе преследвала през целия им път. Стражите, с помощта на „Мисията“, ударили както по Великденския остров, така и по аймарите от Тиахуанако. Разпространили сред нещастниците ужасна чума, която довела до пълното им изтребление и до унищожаването на тяхната цивилизация.

Ето че сега Кели бе открила още една интересна сцена, поразителна заради мащабите и реализма си:

Пирамидите на платото Гиза сияеха под първите лъчи на утринното слънце, което се отразяваше върху полираната им каменна повърхност. Кели бе посещавала Египет и познаваше добре сегашното състояние на пирамидите, но по никакъв начин не можеше да сравни тези напукани от слънцето и ветровете постройки с изящно конструираните и шлифовани произведения на изкуството от видението й.

Замаяна от блестящата им повърхност, тя не забеляза веднага другите съществени различия от реликвите, които бе посетила само преди няколко години.

На върха на Голямата пирамида се издигаше обелиск с височина десет метра, с което общата височина на цялата пирамида надхвърляше сто и петдесет метра. Обелискът беше уникален. Не беше издялан от гранит, а бе отлят от черен метал. На самия му връх сияеше тъмночервена топка, която й напомняше за рубинената сфера, открита от Търкот и Дънкан в една пещера на Голямата цепнатина в Африка.

За кратко Кели се върна назад в спомените си, когато Нейбингър й бе обяснил, че загладените стени на Голямата пирамида изпълнявали ролята на гигантски космически фар. Но сега наличието на малката червена сфера предполагаше друга причина.

Още нещо привлече вниманието й. Сфинксът. Беше черен, с пламтящи червени очи. Приклекнал върху пясъчната равнина пред трите блестящи пирамиди като…

Остра болка проряза мозъка й, прекъсвайки внезапно картината.

Тялото на Кели потрепери, завладяно от следващи една след друга мъчителни конвулсии. Единствената част от нея, която не помръдваше, бе мястото, където металната сонда проникваше в главата й. Ала всъщност точно тя бе епицентърът на агонията.

След около минута спазмите утихнаха, тялото й увисна като парцалена кукла, а умът й се „сви“ дълбоко във вътрешността, където бе извън досега на стража. И където вече не беше в състояние да долавя картини от него.

Зона 51, Невада

41 часа до разрушението

Майор Куин взе цигарата, която му предложи Лари Кинсейд, пъхна я между зъбите си и се отпусна в големия кожен фотьойл. На масата пред него имаше разпилени снимки.

— Какво е това?

— Фотографии на „Страцида“, направени от шпионски спътник КХ-14 по поръчка на Министерството на отбраната. — Лари побутна към Куин снимките.

„Страцида“ изглеждаше като издължен, черен цилиндър на фона на звездите. Кървавочервената емблема — сърп и чук — бе спомен от времето, когато светът съществуваше под постоянната заплаха от взаимно унищожение.

— Къде е той? — попита Куин.

— В свободна полюсна орбита.

— Намира се там от години и ние не сме направили нищо?

— Първо — отбеляза Кинсейд, — руснаците твърдяха, че това е изпитателна платформа при подготовката на станция „Мир“. Момчетата от разузнаването може и да са подозирали нещо, но нямаше начин да проверят. След няколко години руснаците обявиха, че платформата е престанала да функционира. Какво можехме да направим? Да се скачим с нея и да я огледаме? Имаш ли представа колко желязо се мотае в околоземната орбита? Или би предпочел да я свалим? Да предизвикаме война заради някаква си платформа?