Фьодор Достоевски - Идиот

Всички се разтревожиха и раздвижиха.

— А няма ли да бъде по-добре да оставим домакинята да си почине? — обади се Тоцки, като погледна Иван Фьодорович.

— По никой начин, господа! Много ви моля да останете. Вашето присъствие, особено днес, ми е необходимо — настойчиво и многозначително заяви изведнъж Настасия Филиповна. И тъй като почти всички гости вече знаеха, че тази вечер ще им бъде съобщено едно много важно решение, те отдадоха на тези думи извънредно голямо значение. Генералът и Тоцки още веднъж се спогледаха. Ганя конвулсивно трепна.

— Добре ще е да поиграем на нещо — каза енергичната дама.

— Аз знам една чудесна нова игра — подхвана Фердишченко, — това е поне една игра, която бе опитана само веднъж, и то без успех.

— Каква е тя? — попита енергичната дама.

— Събрали се бяхме веднъж една компания, вярно, че си бяхме пийнали, и изведнъж някой направи предложение всеки от нас, без да става от масата, да разправи нещо на висок глас за себе си, но такова, което сам той искрено и добросъвестно смята за най-долната от всичките си долни постъпки през целия си живот; но да бъде искрено, главно да бъде искрено, да не е лъжа!

— Странна мисъл — каза генералът.

— Че колкото по-странна е, ваше превъзходителство, толкова по-добре.

— Смешна мисъл — каза Тоцки, — но впрочем много ясна: особен вид самохвалство.

— Може би тъкмо това и трябваше, Афанасий Иванович.

— Но от такава игра по-скоро ще заплачеш, отколкото ще се засмееш — забеляза енергичната дама.

— Съвсем невъзможна и глупава работа — обади се Птицин.

— А има̀ ли успех? — попита Настасия Филиповна.

— Там е работата, че нема̀, лошо излезе, всеки наистина разправи по нещо, мнозина казаха истината и представете си, някои дори с удоволствие разказваха, но след това всеки се засрами, не изкарахме докрай! Ала общо взето беше много весело, тоест особен род весело.

— Наистина не би било зле! — забеляза Настасия Филиповна, като изведнъж цяла се оживи. — Защо да не опитаме, господа! Вярно, че не сме някак весели. Ако всеки от нас се съгласи да разправи нещо… от този род… разбира се, доброволно, при пълна свобода, нали? Може пък ние да изкараме докрай? Във всеки случай страшно оригинално.

— Ето една гениална мисъл! — подхвана Фердишченко. — Дамите впрочем не участвуват, започват мъжете; ще теглим жребие, както направихме тогава! Непременно, непременно! Който не иска, естествено няма да разказва, но ще бъде твърде нелюбезно от негова страна! Дайте по някой предмет за жребие, господа, ще ги сложим в шапката ми, князът ще ги вади. Играта е много проста: всеки трябва да разкаже най-долната постъпка от целия си живот — съвсем лесно, господа! Ще видите! Ако някой позабрави нещо, наемам се веднага да му припомня!

Идеята не харесваше никому. Едни се мръщеха, други хитро се подсмиваха. Някои възразяваха, но доста слабо, например Иван Фьодорович, който не желаеше да противоречи на Настасия Филиповна, тъй като бе забелязал колко е увлечена от тази странна мисъл. Пожелаеше ли нещо, Настасия Филиповна беше винаги упорита и безмилостна, стига само да реши да изяви желанията си, колкото и да бяха те капризни и дори без никаква полза за нея. И сега тя беше като в истерика, ходеше насам-натам, смееше се трескаво, до припадък, особено на възраженията на разтревожения Тоцки. Тъмните й очи святкаха, на бледите й страни се появиха две червени петна. Изразът на умора и недоволство по лицата на някои от гостите може би още повече разпалваше желанието й да се подиграва; може би идеята й харесваше тъкмо поради своята циничност и жестокост. Някои бяха уверени, че тя таи някаква задна мисъл. Впрочем почнаха да се съгласяват: във всеки случай беше интересно, а за мнозина дори твърде увлекателно. Най-много се вълнуваше Фердишченко.

— Ами ако е нещо такова, което не може да се разправи… пред дами — плахо забеляза мълчаливият момък.

— Тогава няма да го разправите; като че ли се свършиха лошите постъпки — отговори Фердишченко, — колко сте още млад!

— А пък аз не знам коя от постъпките си да смятам за най-лоша — намеси се енергичната дама.

— Дамите не се смятат задължени да разказват — повтори Фердишченко, — но само не се смятат задължени; доброволното участие се приема с благодарност. А и мъжете, на които много не им се иска, могат да се въздържат.

— Но как може да се докаже, че няма да излъжа? — попита Ганя. — А излъжа ли, играта губи целия си смисъл. И кой ще каже истината? Непременно всеки ще се опита да излъже.