Фьодор Достоевски - Идиот

— Ами и това е вече привлекателно — да видиш как лъже човек. Но ти, Ганечка, няма какво особено да се страхуваш, че ще излъжеш, защото най-лошата ти постъпка и без това е известна на всички. Но помислете си само, господа — извика изведнъж в някакво вдъхновение Фердишченко, — помислете си само с какви очи ще се гледаме утре например, след като сме разказали такива неща!

— Но нима това е възможно? Нима наистина това е сериозно, Настасия Филиповна? — с достойнство попита Тоцки.

— Боиш ли се от вълци — не ходи в гората! — подигравателно забеляза Настасия Филиповна.

— Но позволете, господин Фердишченко, мигар може да стане от това игра? — настоя Тоцки, все повече и повече разтревожен. — Уверявам ви, че такива неща нямат никога успех; та нали вие сам казахте, че вашият опит не сполучил.

— Как да не е сполучил! А миналия път аз разказах как откраднах три рубли, все пак взех, че го разправих!

— Да допуснем. Но не е възможно така да сте го разказали, че да заприлича на истина и да ви повярват, нали? А Гаврила Ардалионович е пълно право забеляза, че най-малкото предположение за фалш отнема целия смисъл на играта. Истината може да се постигне при тази игра само случайно, при особен вид самохвалство с твърде лош тон, който е невъзможен и съвсем неприличен тук.

— Колко изтънчен човек сте, Афанасий Иванович, просто ме учудвате! — извика Фердишченко. — Представете си, господа, със своята забележка, че не съм могъл да разкажа за кражбата си така, че да заприлича на истина, Афанасий Иванович по най-фин начин намеква, че наистина не съм способен да открадна (защото е неприлично да се разправят такива неща), макар че може би в себе си е напълно уверен, че Фердишченко чудесно може да открадне! Но на работа, господа, на работа, предметите са събрани, а и вие, Афанасий Иванович, сложихте своя, значи, никой не се отказва. Княже, вадете!

Князът мълчаливо мушна ръката си в шапката и първият предмет, който извади, беше на Фердишченко, вторият — на Птицин, третият — на генерала, четвъртият — на Афанасий Иванович, петият — неговият, шестият — на Ганя и така нататък. Дамите не бяха сложили предмети.

— О, Боже, какво нещастие! — извика Фердишченко. — А пък аз мислех, че пръв ще бъде князът, а втори генералът. Но, слава Богу, поне Иван Петрович идва след мене и аз ще бъда удовлетворен, като го слушам. Естествено, господа, аз съм длъжен да дам благороден пример, но най-много съжалявам в този момент, че съм толкова нищожен и незначителен; дори чинът ми е много малък, а и всъщност какво интересно може да има в това, че Фердишченко е извършил някаква лоша постъпка? Пък и коя ми е най-долната постъпка? Чувствувам embarras de richesse 41. Или да разкажа повторно за кражбата си, за да убедя Афанасий Иванович, че можеш да откраднеш, без да бъдеш крадец.

— Вие ме убеждавате и в това, господин. Фердишченко, че наистина човек може да се опива от удоволствие, като разказва за мръсните си постъпки, без да са го питали за тях… Впрочем… извинете, господин Фердишченко.

— Заточвайте, Фердишченко, ужасно много дрънкате излишни неща и никога не свършвате! — сърдито и нетърпеливо заповяда Настасия Филиповна.

Всички забелязаха, че след като се беше смяла преди малко до припадък, тя изведнъж стана мрачна, заядлива и раздразнителна; но все пак упорито и деспотично държеше за своята възмутителна прищявка. Афанасий Иванович изпитваше ужасна мъка. Вбесяваше го и Иван Фьодорович: той си пиеше шампанското, като че ли нищо не е станало, и дори може би се готвеше да разкаже нещо, когато му дойде редът.

— Липсва ми остроумие, Настасия Филиповна, затова дрънкам излишни неща! — извика Фердишченко, започвайки да разказва. — Ако бях толкова остроумен, колкото Афанасий Иванович или Иван Петрович, щях да седя като тях цялата вечер, без да отворя уста. Княже, позволете да попитам как мислите вие: винаги съм бил с впечатлението, че в света има много повече крадци, отколкото честни хора, и че дори няма истински честен човек, който поне веднъж в живота ей да не е откраднал нещо. Това е моя мисъл, но от нея аз съвсем не вадя заключение, че в света има само крадци, макар че, Бога ми, ужасно ми се иска понякога да разсъждавам така. А как мислите вие?

— Пфуй, колко глупаво се изразявате — обади се Дария Алексеевна — и каква е тая дивотия, че непременно всички са откраднали по нещо; аз никога нищо не съм откраднала.

— Вие никога нищо не сте откраднали, Дария Алексеевна; но да видим какво ще каже князът, който изведнъж цял се изчерви?