Фьодор Достоевски - Идиот

— О, щом обещавате — с жар извика генералът, — аз съм готов да ви разправя, ако щете, целия си живот; признавам, че докато чаках реда си, вече приготвих моя анекдот…

— И достатъчно е да погледнете лицето на негово превъзходителство, за да разберете с какво особено литературно задоволство е изпипал своя разказ — осмели се да забележи със саркастична усмивка Фердишченко, макар че все още не беше се съвзел от смущението си.

Настасия Филиповна погледна бегло генерала и също се усмихна мислено. Ала явно беше, че мъката и раздразнителността й растяха от минута на минута. Уплахата на Афанасий Иванович се бе удвоила, откак тя обеща да разкаже нещо.

— Както всекиму, така и на мене ми се е случвало, господа, да върша през живота си не съвсем красиви постъпки — започна генералът, — но най-странното е, че смятам за най-мръсна постъпка от целия си живот дребната случка, която сега ще ви разправя. А оттогава изминаха, кажи-речи, тридесет и пет години, но спомня ли си за нея, никога не мога да се отърва от известно, така да се каже, потискащо сърцето впечатление. Работата впрочем е съвсем глупава: по онова време току-що ме бяха произвели прапоршчик и аз теглех военното тегло. Вие знаете какво значи да бъдеш прапоршчик: кръвта ти ври, а едва свързваш двата края; имах тогава един вестовой, казваше се Никифор, който полагаше големи грижи за домакинството, пестеше, кърпеше, триеше, чистеше и дори отвред крадеше, каквото можеше да задигне, само за да увеличи къщните доходи; много верен и честен човек беше. Разбира се, аз бях строг, но справедлив. Случи ни се да прекараме известно време в едно градче. Дадоха ми квартира в предградието у жената на един запасен подпоручик, и то вдовица. Тя беше около осемдесетгодишна бабичка или най-малкото толкова. Живееше в една вехта, порутена дървена къщурка и от сиромашия не държеше дори слугиня. Най-интересното беше, че някога имала многобройно семейство и роднини; но с течение на времето едни измрели, други се пръснали, трети забравили за бабичката, а мъжа си погребала преди около четиридесет и пет години. Няколко години преди аз да ида, при нея живеела една племенница, гърбава и зла, казват, като вещица, и дори веднъж ухапала пръста на старата, но и тя умряла, така че от две-три години бабичката останала сам-саминка. Скучно ми беше у нея, пък и тя беше толкова глупава, че две свестни думи не можеше да каже. Най-после ми открадна един петел. Тая работа си остава и до днес тъмна за мене, но освен нея нямаше кой друг да го открадне. Скарахме се за петела, и то здравата се скарахме, но така се случи, че скоро след това по моя молба от по-рано още ме преместиха в друга квартира, в противоположния край на града, у един търговец с голяма брада и С многобройно семейство — и досега го виждам пред себе си. Пренасяме се радостни с Никифор, а с бабичката се разделяме враждебно. Минават два-три дни, връщам се от учение, Никифор ми долага: „Неоснователно, ваше благородие, оставихте супника ни у предишната хазайка, няма в какво да поднасям супата.“ Изказвам, разбира се, учудването си: „Как е могъл да остане супникът ни у хазайката?“ Изненадан, Никифор допълва доклада си: когато сме се пренасяли, хазайката не му дала супника, понеже аз съм бил счупил едно нейно гърне; тя задържала супника срещу гърнето и казала, че уж аз лично съм й предложил това. Подобна низост от нейна страна, разбира се, ме възмути до дън душа; кръвта ми кипна, скочих, хукнах. Пристигам у бабичката, така да се каже, извън себе си; гледам, тя седи съвсем сама в един ъгъл на пруста, сякаш скрила се от слънцето, подпряла с ръка бузата си. Веднага, знаете, изсипах върху нея цял куп ругатни: „Ти такава, ти онакава!“ — нали знаете, чисто по руски. Но докато я гледам, забелязвам нещо странно: седи тя, вперила поглед в мене, облещила очи, и нито дума не отговаря и гледа ей тъй странно, странно, сякаш се клати. Най-сетне се поукротих, вглеждам се в нея, питам я тя нито дума. Постоях разколебан; мухите бръмчат, слънцето залязва, тишина; най-после си тръгвам напълно смутен. Преди още да стигна в къщи, повикаха ме при майора, след това трябваше да се отбия в ротата, така че върнах се у дома съвсем по мръкнало. Първата дума на Никифор беше: „Знаете ли, ваше благородие, нашата хазайка умряла.“ — „Кога?“ — „Ами тая вечер, преди час и половина.“ Ще рече, беряла душа тъкмо когато съм я ругал. Толкова ме смая това, ви казвам, че едва дойдох на себе си. Замислих се, знаете, дори през нощта я сънувах. Аз естествено не съм суеверен, но след два дни отидох в черква на опелото й. С една дума, колкото повече минаваше времето, толкова повече се замислях. Не че кой знае колко се замислях, но ей тъй — сетиш се понякога за нея и ти стане чоглаво. Важното е, какво реши най-после един човек като мене? Преди всичко тая жена, тъй да се рече, човешко същество, хуманно, както казват в наше време, е живяла, дълго е живяла, по-дълго, отколкото се е надявала. Имала е някога деца, мъж, семейство, роднини, всичко това около нея, тъй да се рече, е кипяло от живот, всичко това, тъй да се рече, я е радвало, и изведнъж — край, всичко рухнало, останала сама като… някаква муха, която носи върху себе си проклятието на вековете. И ето най-после Бог я прибра. При залез-слънце, в една тиха лятна вечер, отлита и душата на моята бабичка — разбира се, всичко това има нравоучителен смисъл; и ето точно в този момент, вместо да я изпратят, тъй да се рече, със сълзи, тя вижда пред себе си един млад, безразсъдно смел прапоршчик, който грубо и нахално я изпраща от тоя свят с чисто руски пиянски ругатни зарад един изгубен супник! Няма съмнение, че вината е моя и макар че поради изтеклото време и поради промяната на характера ми отдавна вече гледам на постъпката си като на постъпка, извършена от друг човек, все пак продължавам да съжалявам. Така че, повтарям, дори ми е чудно, толкова повече, че даже да съм виновен, все пак вината не е напълно моя: защо й хрумна да умира тъкмо в този момент? Разбира се, постъпката ми може да бъде донякъде оправдана психологически, но все пак аз не можах да се успокоя, докато не настаних на моя сметка преди петнадесет години в едно старопиталище две вечно болни бабички, за да облекча с прилична издръжка последните дни от земния им живот. Смятам да завещая пари, за да стане тая издръжка постоянна. Ето това е всичко. Повтарям, може би съм извършил много грехове в живота си, но чистосърдечно смятам тази случка за най-долната постъпка през целия ми живот.