Фьодор Достоевски - Идиот

— Струва ми се, че вие казвате истината, само че много преувеличавате — рече князът, който наистина, кой знае защо, се беше изчервил.

— А вие самият, княже, нищо ли не сте откраднали?

— Пфуй! Какъв смешен въпрос! Дръжте си езика, Фердишченко — намеси се генералът.

— Работата е ясна: щом ви дойде редът да разказвате, досрамя ви и гледате да повлечете княза със себе си, понеже не може да възрази — каза троснато Дария Алексеевна.

— Фердишченко, или разказвайте, или млъкнете и не закачайте другите. Просто карате всички да губят търпение — остро и ядосано каза Настасия Филиповна.

— Веднага, Настасия Филиповна; но щом князът вече призна, защото аз твърдя, че той все едно, че призна, какво ли би казал някой друг (не казвам име), ако би решил някой ден да каже истината? Колкото до мене, господа, няма какво повече да разказвам: всичко е много просто, глупаво и отвратително. Но уверявам ви, че не съм крадец; а как откраднах, сам не знам. Това стана преди две години във вилата на Семьон Иванович Ишченко един неделен ден. У него имаше гости на обед. След обеда мъжете останаха да пият. Дойде ми на ум да помоля Мария Семьоновна, дъщеря му, госпожица, да изсвири нещо на пианото. Минавам през ъгловата стая, на работната масичка на Мария Ивановна оставена една зелена банкнота от три рубли: извадила ги да купят нещо за домакинството. В стаята няма жива душа. Взех банкнотата и я сложих в джоба си, защо — не знам. Какво ме прихвана — не ми е ясно. Само че побързах да се върна и седна на масата. Седях и чаках доста развълнуван, дрънках непрекъснато, разправих анекдоти, смеех се; после седнах при дамите. След около половин час забелязаха изчезването на банкнотата и почнаха да разпитват слугините. Подозренията паднаха на Дария. Аз проявих необикновено любопитство и интерес и помня дори, че когато Дария съвсем се уплете, почнах да я увещавам да си признае, като й гарантирах напълно, че Мария Ивановна ще й прости. Направих го на висок глас, пред всички. Всички бяха вперили очи в нас, а аз изпитвах необикновено удоволствие тъкмо от това, че проповядвам морал, а банкнотата е в джоба ми. Още същата вечер изпих трите рубли в един ресторант. Влязох и си поръчах бутилка лафит; за пръв път си поръчвах така една бутилка, без да ям нищо; искаше ми се по-скоро да похарча парите. Особено угризение на съвестта не почувствувах нито тогава, нито по-късно. Друг път сигурно не бих направил същото; дали ще ми вярвате, или не — безразлично ми е. Ето това е всичко.

— Само че, естествено, това не е най-лошата ви постъпка — каза с тон на отвращение Дария Алексеевна.

— Това е психологически случай, а не постъпка — забеляза Афанасий Иванович.

— А слугинята? — попита Настасия Филиповна, без да скрива дълбокото си отвращение.

— Слугинята изпъдиха още на другия ден, разбира се. Това е къща, дето не се шегуват.

— И вие го допуснахте?

— И таз хубава! Мигар трябваше да отида и да издам себе си? — изкиска се Фердишченко; всъщност той беше малко смаян от общото, твърде неприятно впечатление, което бе направил разказът му.

— Каква мръсотия! — извика Настасия Филиповна.

— Хайде де! Искате от човека да ви разправи най-долната си постъпка и желаете отгоре на това тя да бъде блестяща! Най-долните постъпки са винаги много мръсни, ей сега ще чуем това от Иван Петрович; пък и малцина ли са тези, които външно блестят и искат да минат за добродетелни, защото имат собствена карета. Малцина ли са тези, които имат собствена карета… И с цената на какво…

С една дума, Фердишченко не беше вече господар на себе си — изведнъж се озлоби, забрави се, удари го през просото; дори цялото му лице се изкриви. Колкото и странно да изглежда, твърде е вероятно, че той бе очаквал разказът му да има съвсем друг успех. Тези „гафове“ на лош тон и на „особен вид самохвалство“, да си послужим с израза на Тоцки, се случваха много често с Фердишченко и отговаряха напълно на характера му.

Настасия Филиповна дори потрепери от гняв и изгледа втренчено Фердишченко; изведнъж той се уплаши и млъкна, едва ли не смразен от уплаха: доста бе прекалил.

— Няма ли да бъде добре да турим точка на играта? — лукаво попита Афанасий Иванович.

— Сега е моят ред, но аз ще се възползвам от правото си да се въздържа и няма да разказвам — каза решително Птицин.

— Вие не искате?

— Не мога, Настасия Филиповна; пък и изобщо смятам, че такава игра е недопустима.

— Генерале, май че сега е вашият ред — обърна се Настасия Филиповна към него, — ако и вие се откажете, всичко ще се провали и аз ще съжалявам, защото имах намерение да разправя като заключение една постъпка „от моя собствен живот“, само че исках да го направя след вас и Афанасий Иванович, тъй като вие трябваше да ме окуражите — заключи тя, смеейки се.