Фьодор Достоевски - Идиот

— Настасия Филиповна! Настасия Филиповна! — чуха се възгласи отвред. Всички се развълнуваха, всички станаха от местата си; всички я заобиколиха, всички с тревога слушаха тези припрени, трескави, екзалтирани думи; всички чувствуваха някаква обърканост, никой не можеше да схване смисъла им, никой не можеше нищо да разбере. В този миг изведнъж се чу звънко и шумно звънецът, също както сутринта в квартирата на Ганя.

— Аха! Ето я развръзката! Най-сетне! Единадесет и половина! — изкрещя Настасия Филиповна. — Седнете, моля ви се, господа, това е развръзката!

Като каза това, тя самата седна. Странна усмивка трепкаше по устните й. Тя седеше мълком, в трескаво очакване, и гледаше към вратата.

— Това е Рогожин със стоте хиляди, няма съмнение — пошепна си Птицин.

Влезе прислужницата Катя, силно уплашена.

— Бог знае какво става там, Настасия Филиповна, нахълтаха десетина души, всичките пияни, искат да влязат тук, казват, че Рогожин е с тях и че вие знаете за какво се отнася.

— Така е, Катя, пусни ги веднага всичките.

— Мигар… всичките, Настасия Филиповна? Та те са съвсем нахални. Ужасно нещо!

— Всичките, всичките ги пусни, Катя, не бой се, всички до един, иначе ще влязат и без твое позволение. Ето какъв шум вече вдигат, точно като отзарана. Господа, може би вие се обиждате — обърна се тя към гостите, — че приемам във ваше присъствие такава компания? Много съжалявам и ви моля да ме извините, но това е необходимо и моето най-голямо желание е да се съгласите да бъдете всички мои свидетели при тази развръзка, макар че, впрочем, както обичате…

Гостите продължаваха да се чудят, да си шушукат и да се споглеждат, но беше съвсем ясно, че всичко това бе обмислено и уредено предварително и че Настасия Филиповна, макар и естествено да си беше загубила ума, не можеше вече да бъде отклонена от целта си. Ужасно любопитство измъчваше всички, но никой нямаше основание да се плаши много. Имаше само две дами: Дария Алексеевна, енергична госпожа, която бе видяла и патила и мъчно би могъл някой да я сконфузи, и прекрасната, но мълчалива непозната. Ала мълчаливата непозната едва ли можеше да разбере нещо: тя беше немкиня, дошла наскоро от родината си, и не знаеше нито една руска дума; освен това изглеждаше толкова глупава, колкото и прекрасна. Макар да беше пристигнала неотдавна, прието бе вече да я канят на някои вечеринки зарад великолепния й тоалет и прическата, приготвена като за изложба, и да я слагат като прелестна картинка, за да краси вечерта, тъй както някои вземат назаем от приятели за една вечер картина, ваза, статуя или екран. Колкото до мъжете, Птицин например, беше приятел с Рогожин; Фердишченко се чувствуваше като риба във вода; Ганечка все още не можеше да дойде на себе си, но изпитваше макар и смътна, но неудържима и трескава нужда да остане докрай прикован на своя позорен стълб; старият учител, който малко разбираше какво става, едва ли не плачеше и буквално трепереше от страх, като забеляза, че някаква необикновена тревога е обхванала околните и Настасия Филиповна, която обичаше като своя внучка; ала той предпочиташе по-скоро да умре, отколкото да я остави в такъв момент. Колкото до Афанасий Иванович, той, разбира се, не беше в състояние да се компрометира в подобни приключения, но беше много заинтересован от работата въпреки безразсъдния обрат, който бе взела; а и Настасия Филиповна бе подхвърлила по негов адрес две-три такива думички, че невъзможно му беше да си отиде, без да си уясни напълно работата. Той реши да остане докрай и да запази пълно мълчание, като се задоволи с ролята на наблюдател, което и изискваше, разбира се, достойнството му. Единствен само генерал Епанчин, вече обиден преди малко от безцеремонния и смешен начин, по който му върнаха подаръка, можеше да се почувствува още по-обиден сега от всички тези необикновени ексцентричности или например от появяването на Рогожин; а и човек с неговия ранг и без това вече твърде много се беше унизил, като се бе решил да седи наред с Птицин и Фердишченко; но ако под влияние на страстта той го бе направил, сега най-после победи чувството за задължение, съзнанието за дълг, чин и положение и изобщо за уважение към себе си, така че негово превъзходителство не можеше вече да търпи присъствието на Рогожин и компанията му. Той се обърна към Настасия Филиповна, за да й го каже, но едва отвори уста и тя го прекъсна.

— Ах, генерале, забравих! Но бъдете уверен, че аз предвиждах вашите забележки. Ако пък е толкова обидно за вас, не настоявам и не ви задържам, макар че много бих желала тъкмо вие да бъдете сега при мене. Във всеки случай много съм ви благодарна за вашата компания и за ласкавото ви внимание, но щом се боите…