Фьодор Достоевски - Идиот

Гостната на Настасия Филиповна направи на самия Рогожин обратно на това впечатление, което бе направила на неговите спътници. Щом се повдигна завесата и той съгледа Настасия Филиповна — всичко друго престана да съществува за него, както и сутринта, дори в много по-голяма степен, отколкото сутринта. Той побледня и за миг се спря; можеше да се отгатне, че сърцето му бие ужасно. Няколко секунди той гледа плахо и смутено Настасия Филиповна, без да може да свали очи от нея. После изведнъж, сякаш бе загубил напълно разсъдъка си и едва ли не олюлявайки се, той се приближи до масата; по пътя се спъна в стола на Птицин и настъпи с калните си груби ботуши дантелената гарнитура на великолепната светлосиня рокля на мълчаливата хубава немкиня; не се извини, защото дори не забеляза. Когато стигна до масата, сложи на нея един странен предмет, който държеше пред себе си с двете си ръце, откак бе влязъл в гостната. Това беше един голям пакет, дебел около шестнадесет сантиметра и широк около двадесет и два, здраво и плътно увит в „Биржевые ведомости“ и завързан от всички страни и два пъти стегнат на кръст с връв като тези, с които завързват буците захар. След това застана с отпуснати ръце, без да продума дума, сякаш очакваше присъдата си. Облечен бе в същите дрехи като заранта, освен дето имаше на врата си съвсем ново копринено шалче, яркозелено с червени шарки, и грамадна брилянтена карфица, представляваща бръмбар, а на мръсния пръст на дясната си ръка масивен брилянтен пръстен. Лебедев се спря на две-три крачки от масата; останалите, както казахме, малко по малко се струпваха в гостната. Катя и Паша, прислужничките на Настасия Филиповна, също бяха дотичали да гледат с учудване и уплаха иззад повдигнатата завеса на вратата.

— Какво е това? — попита Настасия Филиповна, като огледа втренчено и любопитно Рогожин и посочи с очи „предмета“.

— Стоте хиляди! — отговори той почти шепнешком.

— О, удържа все пак думата си, гледай ти! Седнете, моля ви се, ей тук, ето на този стол; ще ви кажа после нещо. Кои доведохте? Цялата ли предишна компания? Добре, нека влязат и седнат; могат да седнат ей там на дивана, ето още един диван. Там има също две кресла… но какво става с тях, не искат ли да останат?

Наистина неколцина, действително смутени, се бяха отдръпнали и седнали да чакат в съседната стая, а други бяха останали и след поканата насядаха, само че по-далеч от масата, повече из ъглите, като едни все още желаеха да се поскрият, а други, колкото по-далече бяха, толкова повече и някак неестествено бързо почнаха да добиват кураж. Рогожин също седна на стола, който му посочиха, но не седя дълго време; скоро стана и вече не седна. Малко по малко той почна да разглежда гостите и да ги разпознава. Щом зърна Ганя, усмихна се злобно и си пошепна: „Виж го ти!“ Генерала и Афанасий Иванович погледна без смущение и дори без особено любопитство. Но когато забеляза княза, седнал до Настасия Филиповна, учуди се извънредно много и дълго не можа да откъсне очи от него, сякаш не можеше да си обясни какво търси той тук. Имаше моменти, в които човек би рекъл, че той наистина бълнува. Освен вълненията през този ден той бе прекарал цялата предишна нощ във вагона и не беше спал почти две денонощия.

— Това са, господа, стоте хиляди — каза Настасия Филиповна, като се обърна към всички с тон на някакво трескаво нетърпение и предизвикателство, — ето в този мръсен пакет. Днес той викаше като луд, че ще ми донесе вечерта сто хиляди и аз през цялото време го чаках. Той се пазареше за мене: започна от осемнадесет хиляди, след това изведнъж скочи на четиридесет, а после ей на тези сто. Удържа все пак думата си! О, колко е бледен!… Всичко това стана отзарана у Ганечка: аз бях отишла да посетя майка му, в моето бъдещо семейство, а там сестра му ми кресна в очите: „Няма ли кой да изпъди тази безсрамница оттук!“ и заплю брат си Ганечка в лицето. Упорито момиче!

— Настасия Филиповна! — укорно каза генералът.

Той започваше да разбира донякъде работата, но по свой начин.

— Какво има, генерале? Да не би да е неприлично? Но стига съм се надувала! До гуша ми дойде вече цялата тази щуротия да седя като непристъпна добродетел в ложата на първия етаж на френския театър, да бягам като дива от всички, които тичаха подире ми цели пет години, и да гледам като горда невинност! И след петте години невинност този човек дойде и сложи пред вас сто хиляди на масата и сигурно хората му са докарали тройки, които ме чакат долу. За сто хиляди ме оцени! Ганечка, виждам, че ти още ли ми се сърдиш? Но нима ти наистина искаше да ме въведеш в твоето семейство? Мене ли, рогожинската? Какво каза князът преди малко?