Фьодор Достоевски - Идиот

Ето защо появяването на княза дойде тъкмо навреме. Съобщаването на името му предизвика недоумение и няколко странни усмивки, особено когато по учуденото лице на Настасия Филиповна разбраха, че тя не е и помисляла да го кани. Но след учудването по лицето й се изписа изведнъж такава радост, че повечето присъствуващи веднага се приготвиха да посрещнат нечакания гост със смях и весело настроение.

— Направил го е навярно от наивност — заключи Иван Фьодорович Епанчин — и изобщо е доста опасно да се поощряват подобни наклонности, но в този момент наистина не е лоша идеята му да дойде макар и по такъв оригинален начин: може би ще ни повесели, доколкото поне мога да съдя за него.

— Толкова повече, че сам се е поканил! — веднага прибави Фердишченко.

— Та какво от това? — попита сухо генералът, който мразеше Фердишченко.

— Това, че трябва да плати за вход — поясни той.

— О, княз Мишкин все пак не е Фердишченко — не се стърпя генералът, който и досега не можеше да се примири с мисълта, че се намира в една компания с Фердишченко, и то на равна нога.

— Ех, генерале, пощадете Фердишченко — отговори той усмихнато. — Аз имам тук специални права.

— Какви специални права?

— Миналия път имах честта подробно да обясня това на компанията; ще го повторя още веднъж за ваше превъзходителство. Благоволете да забележите, ваше превъзходителство: всички са остроумни, а аз не съм. За да бъда обезщетен, аз си изпросих позволението да казвам истината, тъй като на всички е известно, че истината казват само онези, които не са остроумни. Освен това аз съм много отмъстителен човек, и то също защото не съм остроумен. Понасям покорно всяко оскърбление, докато оскърбителят претърпи първата несполука; но още при първата му несполука аз му припомням нанесеното ми оскърбление и веднага си отмъщавам по някой начин, ритам, както се изрази за мене Иван Петрович Птицин, който, разбира се, сам никога не рита. Нали знаете баснята на Крилов, ваше превъзходителство, „Лъвът и Магарето“? Ето това сме ние двамата е вас, за нас е написана.

— Пак задрънкахте май глупости, Фердишченко. — кипна генералът.

— Но защо се сърдите, ваше превъзходителство? — продължи Фердишченко, който и без това се надяваше, че ще може да продължи и още по надълго да се разпростре. — Не се безпокойте, ваше превъзходителство, аз си знам мястото: ако казах, че ние с вас сме Лъвът и Магарето от баснята на Крилов, разбира се, аз вземам ролята на Магарето, а ваше превъзходителство е Лъвът, както е казано в баснята на Крилов:

А аз, ваше превъзходителство, съм Магарето.

— С последното съм съгласен — непредпазливо прибърза да каже генералът.

Всичко това бе, разбира се, грубо и преднамерено направено, но така беше вече прието — признаваха на Фердишченко правото да играе ролята на шут.

— Ами че мене само затова ме търпят и пускат тук — извика изведнъж Фердишченко, — тъкмо за да приказвам в този дух. Възможно ли е наистина да се приема такъв човек като мене? Та това ми е ясно. Може ли да сложат мене, Фердишченко, да седя до един такъв изтънчен джентълмен като Афанасий Иванович? Без да искаш, стигаш само до едно обяснение: слагат ме да седна тъкмо защото е невъзможно да си представиш подобно нещо.

Но на Настасия Филиповна като че ли харесваха тези шеги, макар че бяха груби и язвителни, понякога дори много. Тези, които държаха непременно да ходят у нея, трябваше да се решат да понасят Фердишченко. Той бе отгатнал може би истината, като предположи, че бяха почнали да го приемат само защото още от първия път стана с присъствието си непоносим за Тоцки. От своя страна Ганя бе изтърпял от него безкраен низ мъчения и в това отношение Фердишченко успя до голяма степен да бъде полезен на Настасия Филиповна.

— Ще помоля княза да почне, като ни изпее някой моден романс — заключи Фердишченко, поглеждайки към Настасия Филиповна, за да види какво ще каже.

— Не ви съветвам, Фердишченко, и, моля ви се, не прекалявайте — студено забеляза тя.

— О-о! Щом той се намира под особено покровителство, и аз ще бъда кротък…

Но Настасия Филиповна стана, без да го слуша, и тръгна лично да посрещне княза.

— Съжалявах — каза тя, като се намери изведнъж пред княза, — че в бързината днес забравих да ви поканя и много се радвам, че сам ми давате сега възможност да ви благодаря и да ви похваля за вашата решителност.

При тези думи тя гледаше втренчено княза и се мъчеше поне малко да си обясни постъпката му.