Фьодор Достоевски - Идиот

— Там е работата, че не ме покани.

— Как ще отидете тогава? — извика Коля, като дори се спря сред тротоара. — И… и то в такова облекло, а там ще бъдат само поканени.

— Сам не знам, Бога ми, как ще вляза. Ако ме приемат — добре, ако не — работата е спукана. Колкото за облеклото, какво мога да направя?

— Имате да говорите по някаква работа? Или отивате само така, pour passer le temps 39 39 За да си прекарате времето (френ.). в „благородно общество“?

— Не, аз всъщност… тоест по работа… няма как да ви обясня, но…

— То си е ваша работа защо отивате, за мене е важно, че не се натрапвате просто да прекарате вечерта сред очарователното общество на камелии, генерали и лихвари. Ако беше така, извинете, княже, но аз бих ви се присмял и бих почнал да ви презирам. Тук има ужасно малко честни хора, дори не можеш намери човек, когото да уважаваш безрезервно. Щеш не щеш, гледаш на хората отвисоко, а те всички искат да ги уважаваш; на първо място Варя. И забелязали ли сте, княже, че в наше време всички са авантюристи! И то тъкмо у нас в Русия, в нашето любезно отечество. И как е станало така — не разбирам. Изглежда, че в миналото всичко е било върху здрави основи, но как е сега? Навред се говори и пише за това. Изобличават, у нас всички изобличават. Родителите първи бият отбой и сами се срамуват за някогашния си морал. Ето на, в Москва един баща е убеждавал сина си да не се спира пред нищо , за да спечели пари; в печата се изнесе. 40Погледнете баща ми, генерал. Е, какво е излязло от него? Впрочем знаете ли какво ще ви кажа — аз смятам, че той е честен човек; Бога ми, така е! Всичкото зло иде от безредния му живот и от виното. Бога ми, така е! Дори го съжалявам; само че не смея да го кажа, защото всички се смеят; а Бога ми, жал ми е за него. А какво представляват другите, умните? Всички са лихвари, от първия до последния — всички! Иполит оправдава лихварството, казва, че така е необходимо, да има стопанско сътресение, някакви приливи и отливи, дявол ги взел. Това ме ядосва ужасно, но той е озлобен. Представете си, майка му, капитаншата де, получава пари от генерала и после му ги дава на краткосрочни заеми с лихва; просто да се погнусиш! А знаете ли, че мама, собствената ми майка, Нина Александровна, генералшата, помага на Иполит с пари, с дрехи, с бельо и с какво ли не, помага донякъде и на децата чрез Иполит, защото майка им ги е изоставила. И Варя също.

— Виждате ли, вие казвате, че няма честни и силни хора и че всички са само лихвари; а ето ви силни хора; вашата майка и Варя. Нима да помагаш на тях, и то при такива условия, не е доказателство за морална сила?

— Варка го прави от честолюбие, от славолюбие, за да не остане назад от майка си; но мама наистина… аз я уважавам. Да, аз уважавам това и го оправдавам. Дори Иполит го съзнава, въпреки че почти съвсем се е ожесточил. Отначало се смееше и го наричаше низост от страна на мама; но сега почва понякога да го съзнава. Хм! Значи, вие наричате това сила? Ще го запомня. Ганя не знае, че мама им помага, иначе би нарекъл добрината й поощряване на порока.

— А, Ганя не знае? Струва ми се, че Ганя не знае още много неща — несъзнателно каза князът, потънал в мисли.

— А знаете ли, княже, че вие много ми харесвате? Не ми излиза от ума това, което ви се случи днес?

— И вие много ми харесвате, Коля.

— Слушайте, как смятате да уредите живота си тук? Аз скоро ще си намеря работа и ще си докарвам нещо, хайде да наемем с Иполит квартира и да живеем и тримата заедно; а генералът ще ни идва на гости.

— С най-голямо удоволствие. Впрочем ще поговорим по това. Сега съм много… много разстроен. О, вече стигнахме? В тази къща ли… какъв великолепен вход! И портиер. Ех, Коля, не знам какво ще излезе от всичко това.

Князът стоеше като загубен.

— Утре ще ми разправите! Не се бойте много. Дай Боже да успеете, защото аз споделям напълно вашите убеждения! Сбогом. Аз ще се върна там и ще разкажа на Иполит. А бъдете сигурен, че ще ви приемат, не се страхувайте! Тя е страшно оригинална. По тази стълба на първия етаж, портиерът ще ви покаже.

Когато се изкачваше по стълбата, князът беше много неспокоен и се мъчеше да си даде кураж. „Най-многото — мислеше той — да не ме приемат и да си помислят нещо лошо за мене или може би ще ме приемат, но ще почнат да ми се смеят в очите… Няма значение!“ И наистина това още не го плашеше много, но на въпроса: „Какво ще прави там и защо отива?“ — на този въпрос той не намираше никакъв успокоителен отговор. Дори да можеше по някакъв начин да издебне удобен момент и да каже на Настасия Филиповна: „Не се омъжвайте за този човек и не се погубвайте, той не обича вас, а парите ви, сам ми го каза, каза ми го и Аглая Епанчина, а аз дойдох да ви го повторя“, едва ли това би било по всички правила на благоприличието. Поставяше си и един друг съмнителен въпрос, и то толкова важен, че князът дори се страхуваше да мисли за него, дори не смееше да го допусне, не знаеше как да го формулира и се червеше и трепереше само като помислеше за него. Но въпреки всички тези тревоги и съмнения, в края на краищата той все пак влезе и попита за Настасия Филиповна.