Фьодор Достоевски - Идиот

Настасия Филиповна заемаше не много голяма, но наистина великолепно наредена квартира. През петте години, които бе живяла в Петербург, имаше един период, когато Афанасий Иванович съвсем не жалеше парите си за нея; тогава той още се надяваше на нейната любов и мислеше да я съблазни най-вече с комфорт и разкош, понеже знаеше колко лесно се свиква на разкош и колко мъчно след това се отвиква, когато той малко по малко ти стане необходимост. В случая Тоцки оставаше верен на добрите стари традиции и без да промени нищо в тях, безгранично ценеше непобедимата сила на чувствеността. Настасия Филиповна не се отказваше от разкоша, дори го обичаше, но — и това беше най-чудното — никога не се оставяше да я завладее, сякаш можеше да мине във всеки момент и без него; дори се мъчеше на няколко пъти да заяви открито това на Тоцки, с което неприятно го учудваше. Впрочем в Настасия Филиповна имаше много неща, които неприятно учудваха Афанасий Иванович (а по-късно дори го караха да я презира). Без да споменаваме за вулгарността на оня вид хора, които тя понякога правеше свои близки, което значеше, че беше склонна да бъдат нейни близки, тя проявяваше и някои други съвсем странни наклонности: забелязваше се някаква груба смесица от два различни вкуса, която я правеше способна да си служи и да се задоволява с такива неща и средства, съществуването на които като че дори не можеше да допусне един почтен и с изтънчена култура човек. Всъщност ако — да речем — Настасия Филиповна проявеше изведнъж някое мило и грациозно невежество, като кажеше например, че селянките могат да носят батистено бельо, каквото носи тя, Афанасий Иванович навярно би останал извънредно доволен. Такива резултати целеше да постигне отначало и цялото възпитание на Настасия Филиповна според програмата на Тоцки, който разбираше много от подобни неща; но уви! Получиха се странни резултати. Въпреки всичко това обаче в Настасия Филиповна имаше и оставаше нещо, което понякога смайваше дори самия Афанасий Иванович с необикновената си и пленителна оригиналност, с някаква сила, и понякога го очароваше даже и сега, когато бяха вече рухнали всичките му планове по отношение на Настасия Филиповна.

Князът бе посрещнат от едно момиче (прислугата у Настасия Филиповна беше винаги женска) и за негово учудване то изслуша без всякакво недоумение молбата му да доложи за него. Нито калните му обуща, нито широкополата шапка, нито пелерината без ръкави, нито смутеният му вид не го накараха ни най-малко да се поколебае. То свали пелерината му, покани го да почака в гостната и веднага отиде да доложи за него.

Компанията, която се беше събрала у Настасия Филиповна, се състоеше от най-обикновените й и постоянни познати. Имаше дори много по-малко хора, отколкото на по-раншните приеми в такива дни. Между първите и най-главните бяха Афанасий Иванович Тоцки и Иван Фьодорович Епанчин; и двамата бяха любезни, но и двамата някак неумело прикриваха неспокойствието си, с което очакваха да чуят обещаното решение за Ганя. Освен тях естествено беше и Ганя — също много мрачен, много замислен и дори почти съвсем „нелюбезен“; той стоеше повечето настрана и мълчеше. Не бе посмял да доведе Варя, но и Настасия Филиповна не спомена за нея; затова пък, щом се поздрави с Ганя, тя му припомни сцената, която се бе разиграла днес между него и княза. Генералът, който още не беше чул за нея, се заинтересува. Тогава Ганя сухо, сдържано, но съвсем искрено разказа всичко, което се беше случило преди малко, и как ходил вече при княза да му иска извинение. След това той изказа разпалено мнението си, че е много чудно, дето, бог знае защо, наричат княза „идиот, че той мисли за него тъкмо обратното и че, разбира се, този човек е много хитър“. Настасия Филиповна изслуша тази преценка е голямо внимание и е любопитство наблюдаваше Ганя, но разговорът мина веднага на Рогожин, който бе взел толкова важно участие в днешната история и за когото също с необикновено любопитство се заинтересуваха Афанасий Иванович и Иван Фьодорович. Излезе, че най-точни сведения за Рогожин можа да даде Птицин, който бе тичал заедно с него да урежда работите му едва ли не до девет часа вечерта. Рогожин настоявал на всяка цена да му намерят още днес сто хиляди рубли. „Наистина той беше пиян — забеляза Птицин, — но колкото и да е мъчно, струва ми се, че стоте хиляди ще се намерят, не знам само дали днес и дали всичките; а тичат мнозина, Киндер, Трепалов, Бискуп; готов е да плати каквато й да е лихва; разбира се, всичко това в пияно състояние и с небивала радост…“ — заключи Птицин. Всички тези известия бяха посрещнати с интерес, но впечатлението беше донякъде мрачно; Настасия Филиповна мълчеше, явно не желаейки да каже какво мисли; Ганя също. Генерал Епанчин се тревожеше вътрешно едва ли не повече от всички; огърлицата, която бе предал още сутринта, беше приета с много студена любезност и дори с някаква особена ирония. Единствен между гостите Фердишченко беше във весело и празнично настроение и, кой знае защо, от време на време се смееше високо, и то сигурно само защото си бе избрал ролята на шут. Самият Афанасий Иванович, който минаваше за остроумен и изящен разказвач и по-рано на тези вечери обикновено водеше разговора, явно нямаше настроение и дори беше някак необичайно загрижен. Останалите гости, които впрочем не бяха много (един жалък стар учител, бог знае защо поканен, някакъв неизвестен и много млад човек, който ужасно се стесняваше и през цялото време мълчеше, една енергична дама на около четиридесет години, актриса, и една извънредно хубава, извънредно добре и богато облечена и необикновено мълчалива млада дама), не само не можеха да оживят разговора, но дори просто не знаеха понякога какво да приказват.