Петьо Добринов - Близка среща от IV вид

— Добре. Няма да се правя на глупак — натъртих аз и поех въздух, при което забелязах, че диафрагмата ми не се помръдна. Но сега не ми беше до това и продължих: — Защо ме пленихте и с какво право?

— Признавам, че постъпихме несправедливо и жестоко спрямо вас самия, но обстоятелствата ни принудиха да го направим. Ако ви бяхме оставили на Земята, сега щяхте да сте мъртъв. И това, което е по-лошо — по наша вина.

— Какво?

— Разбираме изненадата ви, но когато се доближихте до кораба ни, нямахте и представа, че бяхте в зоната на горивните камери. Ако не бяхме спрели старта на време, щяхте да се изпарите на мига и никога нямаше да си го простим.

Схванах какво искаше да каже.

— Значи слънцата, които видях тогава …

— Бяха от компресионните дюзи — обясни той, — повишаващи температурата в двигателите ни. За щастие имахме повреда при запалването и вие бяхте изхвърлен назад от късо съединение в дюзите. Това ви спаси живота. Но тялото си загубихте. А новото ви тяло, както сам сте се уверили вече, е идентично с нашите. Опипах главата си.

— Добре че черепът ви и съответно мозъкът ви бяха останали невредими — продължи той със същия безчувствен глас.

О, ужас! Сърцето ми заби лудо. Нима ми бяха сторили и това?

— Аз … аз — запелтечих бавно. — Но как?

— Повярвайте ми, това развитие на нещата, произлизащо от неочакваната ви поява, бе неприятно и за самите нас. Но състоянието ви бе такова, че се налагаше да решим незабавно какво да правим с вас: да ви оставим да умрете или да ви дадем здраво тяло и ново лице. Избрахме второто.

Усетих се скандалджийски настроен.

— Нима животът ми е толкова важен за вас, че сте си направили труда да се занимавате с мен и да ме спасявате чрез толкова сложна операция? Трябва ли да ви бъда благодарен за това?

— Не можем да се впускаме в обяснения защо — отвърна мъжът. — Но ни е абсолютно забранено да нараняваме разумни същества.

— О, нима?

— Това би било недопустимо и непоправимо за нас.

— Защо тогава се приземихте в центъра на гората — продължих да упорствам аз инатливо. — Никой не ви е желал тук. Не ви ли е хрумвало, че планетата си е наша и не желаем никакви чуждопланетни натрапници?

Предположих с известна доза страх, че може би ще се раздразнят от дръзкия ми тон, но това не стана. Поне външно не го показаха.

Този път думите взе един от женските индивиди. Когато заговори, разбрах, че наистина бе жена. И то с приятен алтов глас.

— Разбираме възмущението ви, — каза тя спокойно и някак хипнотично. — но целта на мисията ни бе опознавателна от чисто научна гледна точка, както вие самите се изразявате и влизаше в програмата ни. Затова трябваше да кацнем на Земята за по-малко от един земен час. Това време ни бе достатъчно за да съберем данните от биосондите, които бяхме поставили при предишното си кацане.

— Аха. Значи не ви е за първи път?

— Така е. Това бе втората ни мисия до Земята. Сондите ни свършиха прекрасна и изключително полезна за нас учените работа. А езика ви научихме бързо чрез вашите вълнови аудио и визуални предавания. Но за съжаление при навлизането в орбитата ви получихме повреда в стабилизаторите и се наложи да останем за по-дълго време.

Докато говореше, нито веднъж не мигна. Очите й бяха топли и нежни. Усетих някаква странна лекота в главата си. Може би се опитваше да ме хипнотизира.

— Повредата ни отне малко по-дълго време — продължи тя — и за нещастие вие се озовахте на лошото място в лошото време.

В себе си признах, че сам съм си виновен и че няма защо да ги обвинявам. Ако не бях объркал пътя и ако не се бях правил на любознателен герой, сега нямаше да бъда в това състояние.

Усетих, че гневът ми се изпарява, за да отстъпи място на униние. Прокарах безцелно ръка по челото си и въпреки, че напипах непривичната изпъкнала кост, не й обърнах внимание. След кратък вътрешен размисъл, по време на който никой от тях не го наруши, запитах примирено:

— Какво ще правите с мен?

— Може да ви прозвучи жестоко — отвърна мъжът срещу мен, — но сме принудени да направим единственото нещо, което можем.

Той замълча. Усетих, че това ще бъде присъдата ми.

— Ще дойдете с нас на Ородром, където ще прекарате остатъка от живота си като разумно същество!

Като че ли нож се заби в сърцето ми пред откриващата се пред мен невероятна и плашеща перспектива.

Ако някога, колкото и малко вероятно да е това, тези ми записки достигнат до земните хора, те едва ли ще смогнат да вникнат в онова сложно душевно състояние, в което изпаднах тогава, както и във всичко онова, което ми се наложи да преживея в по-сетнешния мъчителен период на адаптация на чужда планета и сред неземна цивилизация.