Иван Вазов - Среща

В една от крайните улици на София, отскоро прокарани, вървеше една неедра, но хубавичка и напета селянка, пременена празнично (тоя ден беше празник) с пъстрообшит сукман, с чист бял нагръдник, с алена престилка, забрадена гиздаво с жълта шамия, както ходят невестите къде Вакарел. Тя носеше една шарена торбица.

Когато селянката стигна къде края на улицата, тя се спря при вратнята полуотворена в един стобор. Тоя стобор заграждаше доста голям двор с градина, насадена с няколко дръвчета — дребни и мършави, както са всичките в София — и развеселена с моравокадифени теменуги, с кичеста ралица и няколко стърка смесна китка, всичките клюмнали под жежките лъчи на слънцето. В дъното се издигаше двуетажна къща с балкон и с някакво триъгълно украшение от рязани дъски на челото като на „шале“.

Беше голяма жега. Младата невяста погледна през пречките на вратнята, бутна и влезе в двора боязливо. Дворът беше пуст, както и улицата; на прозорците не се показваше никой, макар че с отварянето на вратнята издрънка и звънчето, което я съобщаваше с къщата. Селянката се поозърна, почака. Мина се няколко време, никой не излизаше, нито пък се чу някакъв шум отвътре, който да обади, че там има живи хора. Тя си отри пота на лицето и пристъпи още няколко крачки до къщата, да се намери на сенчица. Като чака и слухтя доста очудена няколко време, тя похлопа на входните врата и извика:

— Стояне!

Но и на вика й никой не излезе. Тя тогава забеляза, че на прозорците на долния кат бяха спуснати завесите. Тия закрити прозорци посред пладне и това мълчание я направиха да помисли, че хората ги няма тука, оставили са тая къща, а може би и София. Така приличаше да е работата. При тая мисъл едно скръбно недоумение се изписа по лицето й… Тя пак излезе на улицата, за да види някого. Из съседната вратня излязоха няколко деца и заиграха там на „топ“. Селянката се обърна към по-голямкото от тях:

— А, бре стрина, я слушай, камо е наш Стоянчо? Ти знаеш ли наш Стояна?

Детето погледна очудено, па пак отърча да грабне топа и не й отговори нищо.

Тя повтори питането си. Но и тоя път нема успех. Хлапачето беше твърде улисано с играта си и нито се вече извърна към нея. Тя изгуби надежда да заприказва с децата и фана да назърта за другиго. Но улицата оставаше пуста нататък. Минаха по едно време двамина-троица хора, но те идеха от други улици и не можеха нищо да знаят. Те я разгледаха с някакво безочливо любопитство, хубавото й лице пламна от червенина и тя се извърна на друга страна. Тя беше забелязала днес много подобни погледи у ония, които я срещаха, но нейните очи искаха погледа на другиго, когото напразно диреше. Два часа се минаха така, а тя стоеше изправена до стобора, на тясната ивица от сенчица, която той правеше. Сърцето й потреперваше от нетърпение и скръб. „Бари жив ли е да зная“, помисли си тя. Па отиде, та почука на съседната вратня, може тука хората да й обадят. И тука нема отзив; надникна даже в прозорците на долния кат, но вътре никого не видя. Тя остана слисана.

— Та тука свето е измрел! — издума си тя, като стисна зъбите си нетърпеливо.

Слънцето беше на пладне. Време не й оставаше да чака. Тя трябваше да тръгне и да се върне тая вечер, макар и в мрак, в село, ако не искаше да остане да нощува в тоя непознат град. Другарките й я оставиха. Тя се поозърна още малко — нищо… Тя пак фърли скърбен поглед през пречките на вратнята в двора, дето нито я посрещна, нито я изпраща някой. Той стоеше умрял и мълчалив. Ненадейно една вратня се хлопна надясно от нея, отгоре, над главата й. Тя дигна очи и видя, че тая врата се отвори на балкона на съседната къща, обърнат към двора, в който тя дири Стояна. Из вратата излезе една жена на години, с доста почтен вид, облечена в черно, и седна на сянка в един стол на балкона, нареден със саксии с молоха. Младата селянка рипна от радост, като видя жив човек, с когото да прикаже.

— Бабо, бабо! — извика тя с един глас, от който екна цялата улица.

И тя залепи в нея соколовия си поглед, като че ли искаше с него да я улови и задържи да не би пак да изчезне.

Госпожата се наклони над железния пармаклък и я погледна с любопитство и с добродушен вид.

— Какво е, невясто?

— Ами дека се е дянал капитанино, дето е тука?

— Няма ги, невясто, сега.

— Дека са, бабо?

— Отишли са на баня в планината… Сега нали видиш — жежко, невясто… Защо ти са?

Но селянката вместо да отговори попита:

— Та и момчето е с тях, така ли?