Иван Вазов - Среща
Здесь есть возможность читать онлайн «Иван Вазов - Среща» весь текст электронной книги совершенно бесплатно (целиком полную версию без сокращений). В некоторых случаях можно слушать аудио, скачать через торрент в формате fb2 и присутствует краткое содержание. Жанр: Классическая проза, на болгарском языке. Описание произведения, (предисловие) а так же отзывы посетителей доступны на портале библиотеки ЛибКат.
- Название:Среща
- Автор:
- Жанр:
- Год:неизвестен
- ISBN:нет данных
- Рейтинг книги:5 / 5. Голосов: 1
-
Избранное:Добавить в избранное
- Отзывы:
-
Ваша оценка:
- 100
- 1
- 2
- 3
- 4
- 5
Среща: краткое содержание, описание и аннотация
Предлагаем к чтению аннотацию, описание, краткое содержание или предисловие (зависит от того, что написал сам автор книги «Среща»). Если вы не нашли необходимую информацию о книге — напишите в комментариях, мы постараемся отыскать её.
Среща — читать онлайн бесплатно полную книгу (весь текст) целиком
Ниже представлен текст книги, разбитый по страницам. Система сохранения места последней прочитанной страницы, позволяет с удобством читать онлайн бесплатно книгу «Среща», без необходимости каждый раз заново искать на чём Вы остановились. Поставьте закладку, и сможете в любой момент перейти на страницу, на которой закончили чтение.
Интервал:
Закладка:
— Кое момче?
— Момчето ми, бабо, солдатино, нали е при капитанино?
— Ха, денчикът ли?
— Той, той, бабо, та ти го знаеш! — извика възхитена селянката.
— Знам го… Какво ти е то, момчето, брат ли ти е? — попита госпожата, като не можеше да предполага, че то ще е син на тая толкова млада жена.
— Не, не, не, невяста му съм!
Госпожата се поусмихна.
— Да ти е жив, невясто, добър юнак си имаш… Та него ли дири?
Госпожата й обясни, че преди две недели нещо го видяла, че шътал по двора, здрав и юнак, а преди десетина дена офицеринът тръгнал за баните и разумява се, с него и денчикът. Трябва да се завърнат след две недели, доколкото тя знае. Много добро солдатче, Стоян, и разумно… Тя го знае…
Селянката зяпаше в устата на госпожата и гълташе всяка нейна дума. Тя я запитва още и узна всичко онова, което госпожата знаеше за Стояна; тя не знаеше как да се отплати на тая добра жена, дето я пораздума и зарадва.
— Ех, то, бабо, като си доде Стоян, поздрави го от мене, да му речеш три пъти: Милена, невястата, много здраве, рече, да ти кажа… Доходи за тебе, ама те нема, та се не видохте… Чу ли, бабо? И кажи му, че му донесох нещичко, чорапци и дружко… Ех, че как не го заварих… Сполай на тебе, че се случи…
Селянката се наведе, развърза торбичката, загреба шепа череши и ги поднесе към балкона, от който я деляха няколко метра.
— Бабо, как да ти дам да позобнеш черешки… За момчето ги носех… Заповядай…
И като видя, че е невъзможно да досегне балкона, тя направи движение да влезе в портата, за да занесе черешите на госпожата.
— Благодаря, невясто, недей се труди… Черешарка не съм… От кое село беше ти?
— От П.
— Дал ти господ сила, булка — каза госпожата, като гледаше през покривите жълтеникавите баири в хоризонта на изток, зад които беше селото на селянката.
— Прощавай, бабо, и когато дойде Стоян, три пъти му кажи много здраве от мене… Милее те, кажи, много Милена…
И тя тръгна бързо нататък.
Милена беше се женила преди година и половина за Стояна, по любов. Голяма беше радостта им, дълбоко благополучието им, но за късо време: два месеца бяха годеници, месец — младоженци. Един месец само — па остана съща вдовица: зеха Стояна във войската. Не видя си булчинството. Много сълзи пролива Милена. Остана между зли и намусени свекъри… Радост имаше само, когато дойдеше от Стояна много здраве, а той често пращаше хабери по селяни. Милена само от тия хабери и за тия хабери живееше. Само веднъж тя се много кахъри за него, кога се поболя и влезе в болницата. Но даде господ, та оздравя… А сега е още по-добре: от три месеца е денчик при капитанина и много се фали с човека… Защо не са добри хора и у дома й? Свекърът, а свекървата хеле, люто я мъчат; нагрозили са я зле, всеки ден клетви и поразии… Живот се не живее веке! Да беше Стоян дома, закрилял би я, но няма го, та и от три недели не го е разбрала. Тя се открадна вчера и дойде да го види, да му се порадва, да му се поплаче, та да знае Стоян какво копнее жена му… Но няма го, няма го тука! Сега пак в почерняла къща отива, неутешена, непогалена със сладка думица от никого. Хеле добре, че барем го разбра, че е здрав и жив. Каква добра е тая стара жена!… Той сега е на баните в планината… И видя Милена там стръмни борови гори, сенчести хладни долини, дето шурти пенлива бистра река… Навярно такова е мястото, дето е сега Стоян, в планината се такова бива: зелено, хладовина, весело… И дойде й на ума рекичката и долината в тяхната планина, дето тя белеше платно, и клонестия върбак — там най-напред се бяха срещнали и залюбили… Подир две недели Стоян ще се завърне. Тогава вече как-как ще литне тука и ще го намери… Ех, кога ли ще изминат тия две недели?
С подобни мечтания в главата Милена продължаваше да върви из улиците, без да обърне внимание на нещо, без да види едного от стотините хора, мъже и жени, които срещна. Тя нямаше какво да вижда, градът беше мъртва и глуха пустиня за нея, щом нямаше в него Стояна. Тя машинално само се отбиваше ту на една страна, ту на друга, за да даде път на файтоните. Тя се беше озовала в многолюдната Витошка улица и вървеше из средата й. Изведнаж Милена съгледа, че право срещу нея се зададе някакъв черен куп, някакво странно нещо, за което никога не можеше да си въобрази какво ще е. Тогава тя се отби на тротоара и се спря да види какво минува: видя едни черни кола, цели почернени, и малко другояче, които теглеха полека два черни коня; вътре в колата лежеше само един дълъг, черен ковчег, а отпреде беше седнал при возача солдатин, поп с кръст в ръка и с патрахил на рамена. Зад колата вървяха и два реда солдати. Милена зяпаше в недоумение; тя се не догаждаше, че вижда погребението на един войник; разбра само, че това шествие има някакво черковно, религиозно значение, разбра това по попа, който стоеше на колата с кръст, и по мъжете, които си сваляха шапката при срещата на черната колесница… Тя си продължи пак пътя. Тя не попита никого какво беше това. Градски работи. Малко ли чудесии вижда в тоя град, който нито е сънувала? Но ней що й трябват всичките тия чужди хора и чужди работи? Само Стоянчо й е мил, друго нищо няма за нея интересно и в тоя град, и на света. Едничкото нещо, което й поговори на сърцето, бяха войниците; тя виждаше в тях Стояновите другари. Кой знае, може би и някой от тия момци да се познава, да са приятели със Стояна. И тя се пак извърна и гледа няколко време с умиление отходящия нататък взвод на войниците.
Читать дальшеИнтервал:
Закладка:
Похожие книги на «Среща»
Представляем Вашему вниманию похожие книги на «Среща» списком для выбора. Мы отобрали схожую по названию и смыслу литературу в надежде предоставить читателям больше вариантов отыскать новые, интересные, ещё непрочитанные произведения.
Обсуждение, отзывы о книге «Среща» и просто собственные мнения читателей. Оставьте ваши комментарии, напишите, что Вы думаете о произведении, его смысле или главных героях. Укажите что конкретно понравилось, а что нет, и почему Вы так считаете.