Иван Вазов: Среща

— Чакай, булка, къде отиваш? — извикаха из писалището.

Тя се извърна и видя там сега двама души над един тефтер. Очевидно не за торбата я викаха — те надали бяха я забелязали, а друго нещо имаше да й кажат.

Тя се повърна и се спря зачудена.

— Как викаха твоя мъж? — попита другият голобрад чиновник, когото одеве нямаше в писалището.

— Стоян Тасков от село П. — отговори натъртено Милена.

— От П. Стоян Атанасов, предаден от капитан Начев… — произнесе голобрадият чиновник, като натискаше нещо с пръста на тефтеря.

— Да, той е — избъбра другият.

После и двамата се посшушкаха. Голобрадият чиновник изскокна.

— Тука ли бил? — попита с разтреперано сърце Милена.

— Почакай малко, невясто! — каза й другият, като запали цигара и зе перото от ухото си да пише.

Милена остана като закована. Какво имаше? Стояна ли щяха да изведат?

Върна се скоро младият чиновник с една вълнена торбица с черни резки в ръката.

— Стрино, земи тая торбица, та си я носи!

Милена пое торбата неволно и зачудена.

— Стояновата торба! — изкрещя тя и погледна в недоумение двамата чиновника.

— Да, занеси я у вас… Тук са неговите вещи… Господ го прибра, невясто, преди малко го закопаха — каза бързо чиновникът, за да не продължава неприятните обяснения.

Милена погледна втрещена, като че не можеше да разбере тия думи, па се фана за главата, извика, та понесе цялото здание. Па се тръшна до вратата с паднала кърпа. Тя захълца и вайкаше, и стискаше Стояновата торба. Тия раздирателни викове пронизваха душата на човека.

Чиновникът скоро изгуби хладнокръвие; той извика строго:

— Булка, стига, стига, иди си… Мъжът ти умрял — е, умрял; и у вас да беше, пак щеше да умре. Хай не пискай, върви си…

Милена го не чуваше в отчаянието си.

Тогава той сериозно се ядоса:

— Чуваш ли, не обичам да ми пискат!… — извика той, като стана. — Едно солдатче, а прави салават и олелия, като че е умрял фелдмаршал… Чорт побери! — завърши той ниско.

Тоя чиновник, видял вече толкова чужди нему и неизвестни мъртъвци, изнесени оттука, и навикнал вече на подобни сцени на човешка скръб, не беше способен да се трогне от Миленината, нито да я уважи. Сърцето му беше затъпяло за жалостта, както у поповете и докторите… Сърцераздирателните й викове само му досадиха.

Милена остави смаяна болницата с две торби на гръб вместо една. Тя тръгна напосоки, без да знае накъде отива. Така тя се озова пак в града, във Витошка улица. Тя вървеше и хълцаше, и очудваше ония, които я срещаха. Но скоро тя се сепна, озърна се и се спря. Тя се спря именно на онова място, дето се беше спряла и по-напред, за да гледа любопитно погребалната колесница, и изведнаж й дойде на ума тая колесница, и попа, и войниците, и дългия чер ковчег. И ужасно откровение озари ума й сега.

— Майчице, ами че той е бил одеве! — извика тя и изплака безпомощна, като се облегна до стълба на фенеря.

Един стражар я приближи и бутна за рамото:

— Буле, не смущавай публиката на улицата.

Милена се отплесна от него и бързо се запъти по дирите на черната колесница.

Тя се отправи за гробищата.

Милена замръкна не много далеч от София и нощува в едно кърско ханче. Тя се унесе едвам къде среднощ. Тя пак видя тая нощ Стояна — видя го в някаква весела планина, дето широки сенки падат от кичестите дъбове, а шуртенето на хладната балканска речка вечерникът разнасяше надалеч… Тя си спомни, че бе сънувала, какво Стоян бил умрял в болницата, че срещнала колата, с които го влачели да го закопаят… че тя е ходила и падала на гроба му… Какъв страшен и лъжлив сън! Тя благодареше бога, че било това сън… Цяла нощ бълнува и пъшка тя… И когато се пробуди по зори, тя всичко помнеше, всичко, но дълго не можеше да разпознае кое беше истинското и кое бе чист сън.

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: Надежда Владимирова

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/5008]

Последна редакция: 2008-01-25 13:00:00