Иван Вазов - Срещите ми с Любена Каравелов (Спомени)

Никога не се изличава из паметта ми тоя висок, приведен малко, с голяма глава и черна рунтава брада человек; виждам и сега тъмножълтото му татарско лице, с широко чело, с черни, умни, блестящи очи, дето светеше кротък поглед, с дебелите бърни и ироническа усмивка на тях, която даваше главното изражение на физиономията му.

Пръв път видях Любена в Букурещ на 1876 г. скоро след заминаването на Ботева с четата му за България. Отидохме при него заедно с пловдивския книжар г. Манчева, емигрант като мене. Тоя момент беше тъкмо един от най-тежките в живота на Каравелова. Аз отивах да навестя не Каравелова вожда и ръководителя на емиграцията, кумира на хъшовете, любимия и слушания народен трибун, окръжения с обаяние неукротим революционер, а Каравелова отхвърления, пренебрегнатия, почти мразения от емиграцията в Букурещ и в Румъния. По това време той бе изолиран, напуснат от предишните си обожатели и привърженици на идеите му. Въз името му се сипеха клюки и инсинуации. Тежки обвинения по неговата народнообществена деятелност, които аз нямах възможност ни да проверя, ни да оценя, бяха причинили това охладяване на тамошното общество към знаменития деятел. Между другите причини на това беше неговото странене от революционния кипеж, обхванал всичко по онова време, и пораслият престиж на Ботева, отишел да умре за свободата на България и приложил на дело проповедите си, когато Любен като че беше се отрекъл от своите, формулирани в прочутото му двустишие:

Защото още от миналата година Любен ненадейно бе прекратил в. „Свобода“, с който искаше свобода и революция, и подхванал хрисимото списание „Знание“, с което проповядваше наука и умствено повдигане. Той бе зарязал всяка революционна дейност тъкмо когато революцията, пламнала в Босна и Херцеговина, заразяваше вече и България, нащрек настръхнала, готова при първи позив да развее знамето на свободата. Кои бяха съкровените причини на тая еволюция у Каравелова, не знам, но то му бе повредило много. Емиграцията бе си позволила лесно да забрави големите прежни заслуги на Каравелова и бе обърнала всецяло погледа си към Ботева, който, ученик най-предан негов, после съперник, после враг, бе омагьосал с личността си и с младежкия си революционен плам умовете; а когато Ботев загина във Врачанския балкан, при „Волът“, положението на Любена стана съвсем незавидно. Неговото явно униние, което повечето считаха равнодушие към народните идеали, не му се прощаваше. И около него беше се образувала пустиня.

Но аз, пресен гост в Букурещ и чужд на местните страсти и недоразумения, отивах при Каравелова пълен с удивление към него, обладан от почит, що ми вдъхваше тоя светъл и обширен ум, този нервозен талант, този поет, този злъчен и силен критик, чиито съчинения гълтах жадно, доде бях в България.

Квартирата и печатницата на Любена бяха на един отстранен край на улица „Мошилор“. Влязохме с г. Манчева в една широка, тъмна и тъжна стая, дето всичко беше в голяма безредица, зле осветлявана през оплесканите прозорци, що гледаха на калната улица. Там ни посрещна Каравелов с разрошавена коса, облечен в синя блуза, нацапана, както и панталоните му, с типографско мастило.

Дотогава непознати с него, ние се срещнахме като добри познайници. Полето на литературата, в която той боравеше властно, като пълен господар, а аз едвам още пристъпях боязливо, като неуверен ученик, ни бе сближило. Той ме прие приветливо и просто. Неговата блага усмивка не падаше от лицето му през всичкото време на беседата ни. Той говореше непрестанно — като Ботева и той беше словоохотлив — със своя тъп, незвучен, ситен глас. Въпреки очакването ми да найда в него человек душевно угнетен, той беше весел. Засягаше всичките въпроси: политика, литература, събитията в България, с една голяма леснина и остроумие, пъстрейки речта си с нетърсени духовитости и глуми. Както и Ботев, той обладаваше изкуството да пленява събеседника си със своята жива, умна, лека реч. Само че поривитостта и жарът на Ботева у него се заместяха от благостта на характера и от природната простота и добродушие, които учудваха у безпощадния бичувач в „Знаеш ли ти кои сме?“.

Тия критически статии, печатани във всеки брой на „Знание“, бяха напоени със злъчен хумор и с отровен сарказъм против нещастните автори, които имаха злополучието да паднат под критическата стърга на Каравелова.