Иван Вазов - Срещите ми с Любена Каравелов (Спомени)

Повечето от тях — бездарни или слаби стихотворци — замлъкваха завинаги под този удар. Защото авторитетът на Каравелова в областта на критиката беше неодолим, неоспоряван. Истина, той често се оставяше на личните си чувства и с еднаква лютина блъскаше онова, което беше бездарно и пошло, и онова, което трябва да се насърчи. Така той изливаше гнева си и на цариградското списание „Читалище“, и на браилското „Периодическо списание“, инициативи добри и достойни за подкрепа. В тях той не щадеше и не одобряваше почти нищо. Дриновите исторически изследвания в последното списание той наричаше „исторически дрипели“! Младите поети с туптящи от страх сърца очакваха отзива му за стихотворенията си и щом си зърнеха името в рубриката „Знаеш ли ти кои сме?“ — изпитваха чувството на человек, чиято глава е овряна в гилотината… Не ща да скрия, че и аз, който бях печатал вече първите си поетически опити в горните списания, с известна тревога разтварях всяка нова книжка на „Знание“ и погледвах в ужасното чистилище „Знаеш ли ти кои сме?“. Но Каравелов нищо не спомена за мене. По-после се научих от г. Велика Попов (сега живущ в Хасково,) че при появлението на „Борът“, когато някой си българин попитал Каравелова няма ли да ме „понакастри“, той отговорил кратко:

— Него трябва да го пазим.

Макар и весел на вид, Каравелов трябваше силно да страда от нравствената усамотеност, в която се намираше. Безграничното му честолюбие бе зле уязвено. Той се готвеше да напусне Букурещ и да иде в Белград, дето митрополит Михаил го бе поканил да живее в дачата на лозето му. Любен бързаше да се вдига и бе продал за нищожна цена на г. Манчева освен телата на „Знание“ всичките си издания: буквари, поучителни книжки и педагогически брошури, със списването на които бе се занимал през последните две години. Съобразителният г. Манчев, за да прокара по-лесно тия издания и за да ги тури в хармония с героическата епоха, беше им одрал кориците и турил нови с наименование Сокол (която птица у славяните е емблема на юначество)!

Каравелов обаче дочака в Букурещ и обявяването на сръбско-турската война. И в тоя случай той остана чужд на всеобщото въодушевление и не взе почти никакво участие в трескавата дейност, която развиваха двата комитета — „стария“ и „младия“ — по изпращане доброволци на бойното поле в Сърбия. Той наскоро след това отиде в Белград и вече се не чу за него нищо.

Каравелов се появи пак в Букурещ на другата година, 1877, при отварянето на руско-турската война, и там се видяхме с него. Намерих го бодър и весел, пак такъв шегобиец и добряк. Мисля, че беше повикан от руската главна квартира, защото се навърташе при полковник Паренсова и княза Черкаски заедно с други българи от Русия: Дрянов, Станишев, Пашов и др.

Ние често се срещахме при масите на едно от главните кафенета на улица „Поду Могушой“ (сега Calea Victoriei, дето идеха и Стефан Стамболов, Олимпий Панов и другите членове на разтурения букурещки централен благотворителен комитет („младия“). При тия срещи Каравелов, както обикновено речовит и приятен събеседник, даваше тона на разговора. Той особено ни разсмиваше с любимата си тема: какво ще прави в освободена България. И той ни разправяше следующето си въжделение: да бъде назначен пазач на пловдивския мост и да събира даждието по пет пари от минувачите. Той изображаваше тая си роля с такъв хумор, с такава духовитост и смирение, щото винаги извикваше гръмогласни смехове.

Аз скоро се разделих с него, изпратен на служба „преводчик“ в току-що освободения Свищов. Видях го само на 1878 год. в Русе, дето бях преместен при губернатора генерал Золотарева. Каравелов бе пристигнал с печатницата си там. Той ме намери в канцеларията и ми се видя твърде уморен и отслабнал. Той ми обади, че има намерение да основе вестник „Основа“ в Търново, и ми предложи да стана редовен сътрудник, което аз приех на драго сърце.

Но вестникът не се захвана: немилостивата болест, която отдавна глождеше организма на Любена и която по-после го завлече в гроба, го търти на леглото, за да не стане вече. При честите навестявания, които правех на болния, аз със скръб забелязах успеха на недъга му, лицето му измършавяваше, силите му слабееха, разширените му очи блещяха с трескав огън. Бедният, въпреки силните страдания и очевидността на неминуемата трагическа развязка на болестта му пак хранеше надежда да живее и ни говореше за „Основа“ и заедно проектирахме програмата на вестника, който трябваше да бъде политико-литературен, с либерална насока. И погледът му ставаше по-блестящ при мисълта за тая нова деятелност, която щеше да развие във възроденото отечество.

Читать дальше