Джеймс Джойс: Случайна среща

Джо Дилън ни запозна с Дивия Запад. Имаше малка библиотека с книги, като „Националното знаме“, „Независимостта“ и „Чудото на половин пени“. Всяка вечер, след училище, ходехме у тях и играехме на индианци в задния двор. Той и дебелия му по-малък брат, пълен безделник, държаха плевнята над конюшнята, докато ние се мъчехме да я превземем със щурм или пък водехме война на земята. Но каквото и да правехме, никога не побеждавахме ни в битката ни във войната, винаги в края боят завършваше с пълната победа на Джо Дилън. Всяка сутрин, родителите му ходеха в църквата на улица Гардинър, думата на Мисис Дилън беше закон в къщата. Джо беше твърде свиреп към нас малките. Изглеждаше почти като индианец, докато тичаше из градината, със старата си шапка, удряйки барабан и крещейки с цяло гърло:

— Яяяяяяя, яка, яка, якааааааа!

Всички бяхме много изненадани, като каза, че е призван за свещеник. Беше вярно!

Дух на неподчинение се беше разпространил всред нас и под негово влияние културните и конституционални различия бяха забравени. Бяхме се разделили на банди, някои от смелост, други като жест, трети от страх, кои по-рано, кои по-късно, кои с неохота, много индианци, които се страхуваха да изглеждат твърде прилежни и с лошо здраве, аз бях един от тях. Приключенията на Дивия Запад бяха някак прекалено далеч от моята природа, но ми отвориха вратите към свободата. Харесвах повече американските криминалета, които се превеждаха от време на време от разни нехранимайковци и от момичета. Въпреки, че нямаше нищо грешно в тези истории, а понякога дори и стилът им не беше толкова лош, те се разпространяваха почти тайно в училище. Един ден, докато Отец Бътлър очакваше да чуе четири страници от римската история, дебелият Лео Дилън беше намерил копие на „Чудото“.

— Тази или тази страница? Тази? А сега, Дилън, чети… „Труден е бил денят“… Хайде! Кой ден? „Труден е бил денят накрая“… Не си ли го чел? Какво е това в джоба ти?

Сърцата на всички заблъскаха, когато Лео извади хартията, всички наведохме глави. Отец Бътлър се зачете в страниците и се намръщи.

— Какъв е този боклук? — каза той. — Вожда на апачите! Това ли четете, вместо да си учите уроците по римска история? Повече да не съм видял такива глупости в този колеж! Човекът, който е писал това, предполагам, е някой мошеник и бедняк, сигурно пише тези глупости, за чаша алкохол. Срам ме е, че момчета като вас, учени, четат тези глупости! Бих разбрал, ако сте… ученици от бедняшкото училище. А сега, Дилън, съветвам те, да се занимаеш със задълженията си или…

Тази случка в училище, като че ли намали доста интереса ми към Дивия Запад, а сконфузеното лице на Лео, събуди в мен нещо от съвестта ми. Но когато влиянието на училището беше отминало вече, аз пак започнах да се занасям по диви истории, заради чувството на свобода, които ми даваха. Накрая измислените ни войни вечерите ми доскучаха, толкова колкото й рутинните занимания в училище сутрините, желаех истински приключения. Но истинските приключения не се случват на хората, които си седят вкъщи, трябва да се изживеят далеч.

Лятната ваканция беше на крачка, когато изведнъж реших да избягам от скучното училищно ежедневие поне за ден. Планирах това с Лео Дилън и с едно друго момче-Махони. Бяхме спестили по шест пенса. Трябваше да се срещнем на моста над канала. По-голяма сестра на Махони трябваше да напише извинение за него, а Лео казал на брат си да каже, че е болен. Бяхме решили да тръгнем по площад Уерф, да стигнем до пристанището и после да се качим на ферибота и да посетим къщата на гълъбите. Лео Дилън се страхуваше да не би да срещнем Отец Бътлър или някой от колежа в къщата. Разубедихме го. Вечерта докато правихме последни приготовления, бяхме твърде развълнувани. Засмяхме се, стиснахме си ръце и Махони каза:

— Е, до утре, приятели!

Онази нощ спах лошо. На сутринта бях първи на моста, живеех най-близо. Скрих учебниците си в дълбоката трева до близката яма, където никой не ходеше и забързах към брега на канала. Беше прекрасна топла утрин през първата седмица на юни. Седнах на парапета, възхищавайки се на новите си обувки, които внимателно бях намазал с восък и се загледах в спокойният ход на конете на търговците, които изчакваха хълма отсреща. Клонките на огромните високи дървета бяха сивкави, обсипани с малки зелени листа, а слънцето минаваше през тях и се отразяваше във водата. Гранитният камък, от който бе направен моста, беше започнал да се затопля, докосвах го с ръце. Бях толкова щастлив!