Джеймс Джойс - Случайна среща

Ах, виждам, че сте книжен червей, като мен самия. А, — добави той, гледайки към Махони, — Този е от другите, той е за игри.

Каза, че имал всичко на Сър Уолтър Скот и на Лорд Литън вкъщи и че никога не се уморявал да ги чете.

— Разбира се, — каза той. — има работи на Литън, които момчетата не бива да четат.

Махони попита защо пък да не бива, въпрос, който ме интересуваше, но се боях да задам, за да не си помисли мъжа, че съм тъп, колкото Махони. Човекът само се усмихна. Видях, че има огромни празнини между зъбите. После ни попита дали си имаме момиче. Махони каза, че имал три. После попита мен същото. Казах, че нямам. Не ми повярва и каза, че бил сигурен, че съм имал поне една. Замълчах.

— Кажете ни, — каза Махони, — а Вие самият, колко имате?

Мъжът се засмя и каза, че като е бил на нашите години е имал много.

— Всяко момче, — каза той. — си има своята възлюбена.

Това негово твърдение ме учуди, беше прекалено либерално за човек на неговата възраст. В сърцето си знаех, че това, което каза за момчетата и момичетата беше вярно. Но не харесах думите от неговата уста и се чудех, защо потрепери един-два пъти, като че ли се страхуваше от нещо или усети внезапен студ. Той продължи да говори и тогава забелязах, че акцента му беше прекалено добър. Започна да говори за момичетата, колко хубава коса имали, колко нежни ръце и как всичките не били толкова добри, колкото изглеждали, но никой не знаел. Нямало нищо което да харесвал повече, отколкото гледката на красиво младо момиче, с бели ръце и дълга мека коса. Изглеждаше ми като човек, който повтаряше едно и също, магнетизиран от собствените си думи, мозъкът му като че ли циркулираше наляво надясно, но винаги по една и съща орбита. От време на време говореше силно за неща, които всеки знаеше, а друг път намаляше глас и говореше мистериозно, като че ли ни казва някаква голяма тайна, която не бива да чуе никой друг. Повтаря тези фрази отново и отново, с един и същ монотонен глас. Продължих да се взирам надалече, слушайки го.

След доста време монологът му спря. Стана бавно и каза, ч трябвало скоро да ни напусне, след около минута, видях го да слиза надолу по склона. Запазихме тишина, когато си тръгна. След няколко минути, Махони извика:

— О, Виж какво прави!

Нито казах нещо, нито повдигнах очи, Махони отново извика:

— Казвам ти… Тоя е дърт изкуфелник!

— Като ни пита за имената, нека ти бъдеш Мърфи, а аз Смит.

Не си казахме нищо повече. Все още се чудех дали да си тръгна, ако мъжът дойде пак и седне до нас. Едва ли щеше да дойде при нас, след като Махони се целеше по котката, която му избяга преди това, улучи и тръгна да я гони по полето. Непознатия и аз гледахме лова. Котката пак му избяга и той почна да замерва с камъни стената, по която се изкачи. Престана с това и се загледа безцелно към края на полето.

След време мъжът ме заговори отново. Каза, че приятелят ми бил много лошо момче и ме пита дали често го бият от училище. Ядосах се и щях да му кажа, че ние не сме от бедняшкото училище, та да ни бият, както си мислеше той, но си замълчах. Започна да говори по въпроса с чистите момчета. Мозъкът му пак омагьоса речта и тръгна да се върти бавно бавно около новия център. Каза, че момчета като него трябвало да бъдат бити и то здраво. Ако някое момче било толкова лошо и диво, то нищо по-добро не можело да се направи за него, освен да се набиело! Боя по ръката или пък дърпането на ухото не вършели работа, само добрият бой с камшик бил решението. Бях изненадан от тези сентенции и неволно се взрях в лицето му. Забелязах как зелените му очи ме изучават под намръщеното му лице. И отново наведох очи.

Непознатият продължи монолога. Изглежда бе забравил стария си либерализъм. Каза, че ако сме видели момче да разговаря с момиче или пък да си има възлюбена, то трябвало да го бием и да го бием отново и отново, докато не се научи, че не трябва да разговаря с момичета. А ако пък някое момче си има приятелка и лъже, трябва така да бъде бито, както никое друго! Каза ми, че това ми се струвало най-доброто възможно. Разказа ми, как би бил такова момче сам, като че ли ми разкриваше някаква мистерия. Това му харесвало повече, отколкото каквото и да било друго на този свят, а гласа му, от монотонен стана тайнствен, после чувствен, обхвана ме и като че ли вече можех да го разбера.

Изчаках да дойде края на монолога, за да стана бързичко. За да го спра почнах да си оправям връзките на обувката и после казах, че вече трябва да тръгвам и „Довиждане“. Изкачвах хълма бавно, но сърцето ми биеше на пресекулки, някакъв ужасен страх бе сковал раменете ми. Когато стигнах върха на склона, извиках силно, без да го гледам: