Джеймс Джойс - Случайна среща

Стоях около 5–10 минути така, когато забелязах сивото палто на Махони. Идваше по хълма, смееше се и се изкачи до мен на моста. Докато чакахме, извади новата си прашка от вътрешния джоб на палтото и ми заобяснява нововъведенията си. Попитах, за какво му е, а той каза, че е за да стреля по птиците. Махони свободно говореше на жаргон, викаше на Отец Бътлър — Стария Кифладжия. Почакахме още около четвърт час, но нямаше и следа от Лео Дилън. Накрая, Махони скочи долу и каза:

— Хайде, знам че дебелия е страхливец!

— Ами шестте пенса?

— Глобяваме го! — каза Махони. — Колкото повече, толкова по-добре за нас!

Тръгнахме по Норт Странд Роуд, докато не стигнахме до Витриол Уъркс, после завихме надясно по Уерф. Махони почна да се прави на индианец. Подплаши няколко парцаливи момичета, замахвайки заплашително с прашката си, а когато две парцаливи момчета почнаха да ни замерват с камъни, каза, че трябвало да ги нападнем. Отбелязах, че бяха твърде малки за нас, така че продължихме да вървим и тогава тълпата зад нас закрещя „Страхливци! Страхливци!“, мислейки че сме протестанти, тъй като Махони беше с тъмна кожа и носеше сребърната значка на клуба по крикет на шапката си. Решихме да направим обсада, но беше грешка, тъй като трябваше да сме поне трима. Изкарахме си го от Лео, какъв страхливец е и колко ли ще вземе от Мистър Риан в три часа.

Стигнахме до реката. Повървяхме доста време по шумните улици, гледайки високите каменни стени, работата на крановете и на машините, честичко ни подвикваха ядосани шофьори на двуколки. На обяд стигнахме до кея и тъй като всички работници се хранеха си купихме по една кифла и седнахме да хапнем до реката. Наслаждавахме се на гледката към Дъблин — корабите подаваха сигнали на големи димни кълба, кафявият рибарски кораб зад Рингсенд, големият бял пътнически кораб, спрян на кея от другата страна… Махони каза, че ще е голям кеф да преплуваме морето до онези големи кораби, но дори и аз, гледайки високите им мачти си мислех как географията, която учехме в училище се превръща в нещо истинско пред очите ни. Училището и дома като че ли се отдръпваха от нас, а влиянието им изчезваше.

Прекосихме с ферибот Лифи, като си платихме на двама работници за багажа. Бяхме сериозни дори до тържественост, но когато погледите ни се срещнаха се засмивахме. Когато стъпихме на земята се загледахме в отплаването на прекрасния три мачтов кораб, когото бяхме видели от другия бряг. Някой от наблюдаващите каза, че бил норвежки. Погледнах кър кърмата и се опитах да разчета името му, но не успях, после започнах да изучавам моряците, търсех някой със зелени очи. Имаха сини, сиви, дори черни, но само един единствен моряк, по-висок от всички останали, бе притежател на зелени очи, забавляваше тълпата на кея, като викаше весело:

— Добре е! Добре!

Като се уморихме да стоим на кея, се завлачихме по Рингсенд. Беше станало горещо и бисквитите по витрините на магазините се разтичаха. Купихме си бисквити и шоколад, които щяхме да изядем по пътя, преди да стигнем до бедняшките улици, където живееха семействата на рибарите. Не можахме да открием млекарница и отидохме в сладкарницата за по бутилка ягодова лимонада. Освежен, Махони стреля по една котка, но тя избяга всред широкото поле. И двамата бяхме твърде уморени, седнахме на тревата, над мястото където можехме да видим Кукувицата.

Беше прекалено късно и бяхме твърде уморени, за да посетим къщата на гълъбите. Трябваше да сме си вкъщи в четири, в противен случай щяха да ни разкрият. Махони погледна към прашката си и аз предложих да се върнем с влак. Слънцето излезе иззад облаците, напече главите ни и разтопи остатъка от храната.

На полето бяхме само ние двамата. Когато той се излегна за малко на тревата без да говори, видях един мъж да се приближава насам. Наблюдавах го лениво, дъвчейки едно от онези цветя, с които момичетата гадаят. Идеше бавно. Вървеше с ръка на бедрото, в другата държеше пръчка, с която внимателно разкопаваше пръстта. Беше облечен бедняшки, със зелен костюм с немска шапка с периферия на главата. Изглеждаше ми много стар, със сивите си мустаци. Когато стигна до нашето място, ни хвърли един поглед и продължи. Последвахме с поглед, направи около петдесет крачки и тръгна да се връща. Вървеше бавно, разравяйки земята, толкова бавно, като че ли търсеше нещо в тревата.

Спря се, като ни наближи и ни пожела „Добър ден“. Отговорихме му, после се настани внимателно на мястото до нас. Заговори за времето, каза че лятото щяло да бъде много горещо, че времето се е променило доста от неговото детство, преди много много години. Каза, че най-щастливите години на човек били в училище и че би дал всичко за да е отново млад. След като каза всичкото това, което ни отегчи малко, замълча. После взе да говори за училища и за книги. Пита ни дали сме чели стиховете на Томас Мор и работи на Сър Уолтър Скот и Лорд Литън. Претендирах, че съм чел всяка книга, която спомена, така че накрая каза: