Мери Додж - Сребърните кънки

Гретел благодари на Петър простичко, както можеше. После, радостна и смутена, като не знаеше какво да направи, вдигна капака и внимателно го заразглежда отвсякъде. „Направена е от господин Бирмингам“ — каза тя след малко, все още изнервена, като държеше кутията пред очите ей.

— Бирмингам ли? — обади се Ламберт ван Моунън. — Така се нарича един град в Англия. Дай да видя!

— Ха-ха! — засмя се той, обърнал отворената кутия към светлината на огнището. — Нищо чудно, че ти се е сторило така, но малко си сбъркала. Кутията е направена в Бирмингам, но името на майстора е написано с по-дребни букви. Хъм! Толкова са дребни, че не мога да го разчета!

— Дай ми да се опитам — каза Петър, като се протегна през рамото му. — А, приятел, съвсем ясно се виждат. Ето: Т … о …

— Видя ли! — победоносно извика Ламберт. — Нали можеше лесно да ги прочетеш? Да чуем: Т, о — и какво?

— Т… о … Ами да, Томас Хигз — отговори Петър, доволен, че най-после го е разчел. После, усетил, че са започнали да се държат прекалено свободно, се обърна към Ханс.

И пребледня! Какво им ставаше на тези хора? Раф и Ханс се бяха изправили и го гледаха с радостно изумление. Гретел не беше на себе си. Госпожа Бринкър, с незапалена свещ в ръката, тичаше из стаята и викаше: „Ханс! Ханс! Къде ти е шапката? Господин доктора… Господин доктора …“

— Бирмингам! Хигз! — възкликна Ханс. — Нали „Хигз“ казахте? Намерихме го! Трябва да тръгвам!

— Нали разбирате, млади господа — задъхано говореше майката, грабвайки шапката на Ханс от леглото. — Нали разбирате, ние го познаваме, той е нашият, не, не че е нашият… искам да кажа … а, Ханс, веднага трябва да отидеш в Амстердам!

— Довиждане, господа — задъхано изрече Ханс, грейнал от внезапна радост. — Довиждане! Извинете ме, трябва да вървя. Бирмингам — Хигз; Хигз — Бирмингам — и като грабна шапката от майка си и кънките си от Гретел, се втурна навън…

Какво можеха да си помислят момчетата, освен че цялото семейство Бринкър внезапно се е побъркало!

Смутено си взеха довиждане и се готвеха, да излязат; когато Раф Бринкър ги спря.

— Този Томас Хигз, млади господа, е един човек.

— Аха! — възкликна Петър, напълно уверен, че Раф е най-лудият от всички.

— Да, един човек… един приятел. Смятахме го за мъртъв. Надявам се, че това е същият човек. Англия казахте, нали?

— Да, Бирмингам — отвърна Петър, — Трябва да е английският град Бирмингам.

— Познавам този човек — каза Бен, обръщайки се към Ламберт. — Фабриката му е на по-малко от четири мили от нашата къща… странен човек — говори не повече от затворена мида… изобщо не прилича на англичанин. Често съм го срещал — има големи очи и е тъжен на вид. Веднъж ми направи красива кутия за моливи, която подарих за рождения ден на сестра си Джени. Прави джобни бележници, калъфи за телескопи — всякакви работи от кожа.

Понеже това беше казано на английски, естествено ван Моунън го преведе, за да го чуят всички, които засягаше, и междувременно забеляза, че нито Раф, нито съпругата му изглеждаха твърде нещастни, макар че Раф трепереше, а очите на жената плуваха в сълзи.

Може да не се съмняваме, че докторът чу всяка дума от тази история, когато по-късно същата вечер докара с каретата си Ханс.

— Тримата млади господа отдавна си отидоха — каза госпожа Бринкър, — но е твърде възможно, ако побързате, да ги срещнете на връщане от сказката — на нещо такова отиваха.

— Вярно — каза Раф и кимна с глава. — Жена ми винаги е имала право. Няма да е зле да се срещнете с младия англичанин, мънер, преди да е забравил за Томас Хигз — името е доста странно, нали виждате? Човек изобщо не може да го запомня. Дойде ми наум внезапно, сякаш ме удариха с чук, и момчето ми го записа. Ах, мънер, на ваше място бих побързал да поговоря с англичанчето — той е виждал сина ви много пъти, само си помислете!

Госпожа Бринкър подхвана нишката на разтвора.

— Ще намерите момчето лесно, мънер, защото е заедно с младия господин ван Холп; косата му на челото е къдрава, както е на чужденците, а ако го чуете да говори, говори високо и припряно, само че на английски — но това няма да попречи на ваша милост.

Докторът вече беше повдигнал шапка, за да си вземе довиждане. С разведрено лице той промърмори нещо в смисъл, че много подхождало на младия хитрец да приеме това отвратително английско име; нарече Ханс „синко“ — от това младежът се почувствува на върха на щастието; и излезе от къщата без особени церемонии — като имаме предвид какъв голям учен беше.