Мери Додж - Сребърните кънки

Коя е първа? Нито Рихи, нито Катринка, Ани или Хилда, нито момичето в жълто — първа е Гретел. Гретел — най-бързият въздушен дух, който някога е летял на кънки. Предишното надбягване тя просто се забавляваше, а сега е сериозна, нещо в нея решително я кара да победи. Подвижната фигурка не прави усилия, но е неудържима — докато достига целта!

Напразно глашатаят повишава глас — нищо не се чува. Няма да им съобщи новост — новината вече гърми сред тълпата: Гретел печели сребърните кънки!

Като птичка тя летеше по леда, като птичка плахо и изненадано се оглежда наоколо. Мечтае да се втурне към закътания ъгъл, където стоят баща й и майка й. Но до нея е Ханс, момичетата също са се струпали. Добрият и весел Хилдин глас звучи в ушите й. От този миг никой няма да я презира. Гъсарка или не, Гретел е призната за Кралица на кънките!

С неподправена гордост Ханс се обръща да види дали Петър ван Холп наблюдава победата на сестра му. Петър изобщо не гледа към тях. Той е коленичил, навел е разтревоженото си лице и припряно оправя каишката на едната си кънка. Ханс веднага отива при него.

— Беда ли се е случила, мънер?

— А, Ханс, ти ли си? Да, свърши се със забавлението. Исках да затегна каишката — да направя нова дупка, — но този ужасен нож почти я сряза на две.

— Мънер — каза Ханс, като междувременно свали едната си кънка, — ето ви моята каишка!

— Не мога да я взема, Ханс Бринкър извика Петър, като го погледна, — макар да ти благодаря горещо. Иди си на мястото, приятелю, след миг ще прозвучи тръбата!

— Мънер. — умоляващо прошепна Ханс. — Нарекохте ме ваш приятел. Вземете каишката, по-бързо! Няма минута за губене. Няма да се пързалям този път — наистина не съм във форма. Трябва да я вземете! — И Ханс, глух и сляп към всякакви протести, промуши каишката в кънката на Петър и настояваше да си я сложи.

— Хайде, Петър — чу се гласът на Ламберт от редицата. — Чакаме те!

— Заради майка ви — умоляваше го Ханс. — Побързайте! Тя ви прави знак да отидете при кънкьорите. Ето, кънката е почти сложена, бързо, закопчайте я! Нямаше вероятност да спечеля. Надпреварата е между младия господин Схомъл и вас.

— Ти си благороден човек, Ханс! — извика Петър, подчинявайки се най-после. Скочи на мястото си точно когато бялата кърпичка падна на земята. Тръбата проехтя — високо, ясно и звънливо.

Момчетата потеглиха.

— Погледнете ги! — извика един як старец от Делфт. — Тези амстердамски младежи надминават всички очаквания!

Наистина, погледнете ги. Всеки от тях е един крилат Меркурий. Каква ли цел преследват така лудо? Ах, да — тичат подир Петър ван Холп. Той е бързоног беглец от Олимп. Меркурий и свитата му крилати братовчеди го гонят по петите. Ще го хванат! Сега беглецът е Карл — преследването става ожесточено; начело е Бен!

Гонещите се завиват обратно, скрити в облак пръски. Облакът приближава. Кого гонят сега? Самият Меркурий — Петър, Петър ван Холп. Бягай, Петър — Ханс те гледа. Изпраща цялата си бързина и сила в твоите крака. Майка ти и сестра ти са пребледнели от очакване. Хилда трепери и не смее да вдигне очи. Бягай, Петър! Тълпата не е полудяла — тя само те приветствува. Преследвачите са по петите ти! Докосни бялата колона — тя ти дава знак, олюлява се пред тебе, тя …

Ура! Ура! Петър спечели сребърните кънки!

„Петър ван Холп!“ — вика глашатаят. Но кой го чува? „Петър ван Холп!“ — викат стотици гласове, защото той е любимецът на околността. Ура! Ура!

Музиката обаче е твърдо решена да я чуят. Отначало засвирва игрива мелодия, после тежък марш. Зрителите, разбрали, че предстои нещо ново, благоволяват да слушат и гледат.

Кънкьорите се нареждат в колона. Петър, най-високият, е отпред. Гретел — най-дребната от всички — е на опашката. Ханс, който е взел назаем каишка от момчето с поничките, е в началото на колоната.

На брега, срещу павилиона на ван Хлекови, поставят на равни разстояния три весело украсени арки.

Пързаляйки се бавно, съвсем в такт с музиката, момчетата и момичетата се придвижват напред, водени от Петър. Красиво е яркото шествие, което леко се плъзга по леда като живо същество. Извива се, огъва се, проточва се грациозно между арките — накъдето го поведе „главата“ — Петър, — „тялото“ я следва. Понякога се насочва право към централната арка, после, сякаш обзето от внезапен подтик, се обръща и се увива около първата арка; после бавно се развива, снишава се и извивайки се бързо като змия, пресича реката и се проточва по цялата си дължина през най-далечната арка.