Мери Додж - Сребърните кънки

Начело е Ханс! Младата мадам ван Хент едва не смачка цветята в ръцете си — толкова е била сигурна, че Петър ще бъде първи. Втори е Карл Схомъл, после Бен и момчето с червената шапка. Другите ги следват плътно. Измежду тях напред се втурва една висока фигура. Отминава „червената шапка“, отминава Бен, после и Карл. Сега се надбягва редом с Ханс. Мадам ван Хент стаява дъх.

Това е Петър! Петър е начело! Но Ханс профучава край него. Очите на Хилда се пълнят със сълзи. Петър трябва да победи. Очите на Ани гордо проблясват. Гретел наблюдава, стиснала ръце — още четири размаха, и брат й ще стигне до колоните.

Стигна до тях! Но до тях стигна и младият Схомъл — секунда преди него. В последния миг Карл събра всичките си сили, профуча напред и задника целта.

„Карл Схомъл — една миля!“ — вика глашатаят.

След малко мадам ван Хлек отново се изправя. Падащата кърпичка сепва тръбата; гласът на тръбата, подобно лък, изстрелва напред двадесетте момичета.

Гледката е красива, но не е възможно да я наблюдаваме дълго преди да успеем да ги разпознаем, те се загубват в далечината. Този път се движат вкупом — и когато, достигнали стълба, се понасят обратно, трудно е да се каже коя ще достигне първа колоните. Сред първите има и нови лица: светнали от вълнение, незабелязани досега. Катринка и Хилда са там, обаче Гретел и Рихи са на опашката. Гретел забавя ход, но когато Рихи я отминава, изтръгва се отново напред. Сега са вече почти до Катринка. Хилда все още има преднина, тя е почти „пристигнала“. Откакто полетя при звука на тръбата, не се е спряла — продължава да се носи като стрела към целта. Приветствени викове изпълват въздуха. Петър мълчи, но очите му светят като звезди. „Ура! Ура!“

Отново се чува гласът на глашатая: „Хилда ван Хлек — една миля!“

През тълпата шумно преминава одобрителен шепот — по пътя ой той подхваща музиката, докато се сливат в един звук, който пулсира радостно и ритмично в дълбините. Когато размахват знамето, всичко стихва.

Отново тръбата прозвучава със страшна сила, Отзява момчетата, както вятърът — плявата. „Плява“ с тъмен цвят и доста едричка, да си призная. Тя се завърта около стълба и полита още по-бързо сред приветствия и викове по пътя си. Започваме да различаваме приближаващите. Този път три момчета имат преднина — и трите рамо до рамо: Ханс, Петър и Ламберт. Не след дълго Карл се изскубва от групата и профучава напред. Лети, Ханс, лети, Петър, не позволявайте отново да победи Карл. Карл — заядливият, Карл — грубият. Ван Моунън изостава, но вие както винаги сте силни. Ханс или Петър, Петър или Ханс — кой е по-достоен? Обичаме ги и двамата. Почти не ни е грижа кой е по-бързоног, — Хилда, Ани и Гретел, седнали на дългата червена пейка, не могат повече да се сдържат. Окачат на крака — толкова са различни, а вълнението им е еднакво. Хилда веднага сяда отново — никой да не разбере колко е заинтересувана, да не разбере колко е разтревожена, как е изпълнена с едничка надежда. Тогава затвори очи, Хилда — скрий лицето си, обляло от радостта. Победител е Петър.

„Петър ван Холп — една миля!“ — вика глашатаят.

Както и преди, докато съдиите си водят бележки, се чува възбудено жужене и музика, пулсираща всред гълчавата — но има някаква разлика. Неголяма тълпа се е скупчила около нещо до колоните. Карл е паднал. Не се е ударил, макар че е малко уплашен. Ако не беше толкова намусен, щеше да намери доста съчувствие в тези жалостиви сърца. Но при това положение в мига, когато се изправя на крака, те забравят за него.

Сега на момичетата им предстои третата миля.

Каква решителност има в девойчетата, когато застават в редица! Някои са сериозни от чувство за отговорност, други се усмихват полустеснително, полупредизвикателно, но всички са обзети от дух на непоколебимост.

Тази трета миля може да реши надбягването. Но все пак, ако не победи нито Гретел, нито Хилда, останалите също имат шанс да спечелят сребърните кънки.

Всяко момиче изпитва чувството, че този път ще измине разстоянието за половината време. Как само потропват, за да пробват кънките си, как неспокойно опипват всяка каишка — и как накрая се изправят, до една вперили очи в мадам ван Хлек!

Тръбата отново прозвънтява в тях. Разтреперани от вълнение, те се устремяват напред — приведени, но пазещи съвършено равновесие. Всеки светкавичен замах изглежда по-голям от предния. Сега те леко се носят в далечината.

Отново очите се напрягат в очакване, отново звучат викове и приветствия, отново! преминава вълнуваща тръпка, когато след няколко мига четири-пет фигури, откъснали се напред, бързат обратно, все по-близо и по-близо до белите колони.