Мери Додж - Сребърните кънки

В едно ясно декемврийско утро преди много години на брега на един замръзнал канал в Холандия бяха коленичили две деца с изтънели дрехи.

Слънцето още не се виждаше, но сивотата на небето близо до хоризонта беше разпокъсана и краищата й блестяха с пурпурночервения цвят на настъпващия ден. Повечето благочестиви холандци се наслаждаваха на спокойния си утринен сън — дори достопочтеният стар холандец мънер 1 1 Господин (хол.). Б. пр. ван Стопълноз беше все още потънал в блажени сънища.

Сегиз-тогиз, плъзгайки се леко, по огледалната повърхност на канала минаваше селянка, закрепила върху главата си препълнена кошница, или пък някой жизнерадостен младеж на път за работата си в града прелиташе на кънки край зъзнещите деца и им хвърляше приятелски поглед.

В това време братът и сестрата (защото това бяха брат и сестра) запъхтяно дърпаха и гласяха нещо, което изглежда закрепваха на краката си — без съмнение това не бяха кънки, а някакви неугледни парчета дърво, издялкани и огладени в долния край, с дупки, през които минаваха върви от необработена кожа.

Тези необичайни наглед приспособления беше направило момчето — Ханс. Майка му бе селянка толкова бедна, че дори не можеше да помисли да купи кънки на своите деца. А тези, макар и груби, носеха на децата много щастливи часове на леда — дори сега, докато с премръзнали зачервени пръсти познатите ни холандчета затягаха вървите, навели напрегнати лица до коленете си, образът на мечтаните метални бързоходки не помрачаваше удоволствието, сгряващо сърцата им.

След малко момчето се изправи и със силен замах на ръцете леко се понесе по канала, като подхвърли на сестра си:

— Хайде, Гретел!

— Ханс, Ханс — жално го повика тя, — кракът ми още не се е оправил. Израни се от вървите миналия пазарен ден и сега ме боли, като ги връзвам на същото място.

— Тогава ги вържи по-високо — отвърна Ханс, без да я погледне, докато изписваше върху леда прекрасна осморка.

— Не мога. Връвта е къса.

Както правят холандците в подобни случаи, Ханс подсвирна незлобливо — предадено с думи това би означавало, че момичетата вечно създават неприятности — и зави към сестра си.

— Що за глупост да обуеш тези обувки, Гретел, след като кожените ти са здрави? Дори с кломпъни 2 2 Дървени обувки (хол.). Б. пр. щеше да си по-добре.

— Ханс, забрави ли, че татко хвърли красивите ми нови обувки в огъня? Докато разбера какво прави, целите се бяха сгърчили в пламтящия торф. С тези мога да се пързалям, а с дървените не мога. По-леко…

Ханс беше извадил от джоба си връв. Тананикайки, той коленичи до Гретел и започна да връзва кънката и с цялата сила на младите си здрави ръце. Гретел извика от болка.

Рязко и припряно Ханс отпусна връвта. Щеше да я захвърли с досада на леда, както подобава на по-голям брат, но внезапно съзря, че по бузата на сестра му се търкули сълза.

— Ще ги оправя, не се бой — каза той с неочаквано нежен глас, — но нека побързаме — скоро ще потрябваме на мама.

После се огледа въпросително — първо към земята, после към голите клони на върбата над главата си и най-накрая към небето, вече озарено от сини, пурпурни и златни ивици. Никъде не видя нещо, което да му е от полза, но погледът му внезапно се проясни и като човек, който знае какво прави, Ханс свали шапката си, махна излинялата подплата, сгъна я и сложи меката подплънка върху износената обувка на Гретел.

— Готово! — извика победоносно той, като същевременно оправяше вървите толкова бързо, колкото му позволяваха вкочанясалите пръсти. — Можеш ли да изтърпиш да ги стегна малко?

Гретел сви устни, сякаш се канеше да каже: „Давай — нищо, че боли“, но не каза нищо.

След миг те с весел смях полетяха по канала уловени за ръце, без да се замислят дали ледът ще ги издържи, защото в Холандия ледът не се стопява през цялата зима. Разполага се безцеремонно върху водата и вместо да изтънее и да стане неустойчив, дори когато слънцето започне да го огрява безмилостно, той ден след ден трупа сили и предизвикателно отблъсква всеки лъч.

В момента обаче нещо изскърца под краката на Ханс. Дъгите, които изписваше, станаха по-къси, той се заклати и накрая се просна върху леда, като риташе неудържимо във въздуха. Смеейки се, Гретел извика: „Хубаво се преметна!“ Но под грубото й синьо палтенце биеше жалостиво сърце и макар че се смееше, тя ловко зави и се приближи към падналото момче.