Мери Додж: Сребърните кънки

— Точно така — обадиха се няколко звънливи гласа, — чудесни сребърни кънки — направо мечта. С хубави каишки, със сребърни звънчета и катарами.

— Кой казва, че имат звънчета? — намеси се гласът на малкото момче с дългото име.

— Аз казвам, господинчо! — отговори Рихи.

— Наистина са със звънчета!

— Не, сигурно нямат…

— Как можеш да говориш така…

— Не звънчета, а стрели!

— Мънер вай Корбес казал на майка ми, че имат звънчета …

Така приказваха развълнуваните деца, докато малкият господин Востънвалбърт Схимълпенинк не се осмели да приключи спора с решителните думи:

— Всички вие нищо не знаете, никакви звънчета няма по тях, а …

— Не, не — децата в хора започнаха отново да показват противоречивите си мнения.

— Кънките за момичето-победителка са със звънчета — прекъсна ги Хилда кротко, — а кънките за момчето са украсени отстрани със стрела.

— Видяхте ли! Нали ви казах! — завика всяко дете, без да си поеме дъх.

Катринка ги изгледа учудено.

— Кой ще участвува? — попита тя.

— Всички — отвърна Рихи. — Каква веселба ще бъде! И ти трябва да дойдеш, Катринке. Хайде, време е за училище, по обед ще обсъдим това. Разбира се, че трябва да дойдеш!

Без да отговори, Катринка грациозно зави, засмя се закачливо и с думите „Не чувате ли последния звънец? Кой ще ме стигне?“ се спусна като стрела към училището, което беше на половин миля надолу по канала.

Всички презглава се втурнаха подире й, но напразно се мъчеха да настигнат синеокото, засмяно момиче, което развяваше позлатена от слънцето коса и често им хвърляше предизвикателен победоносен поглед, устремно понесено напред.

Прекрасна Катринка! С поруменяло момичешко лице, жизнерадостна и пъргава — чудно ли е, че твоят образ разтревожи сънищата на едно момче тази нощ! Чудно ли е, че години по-късно, когато ти изчезна завинаги от погледа му, той страдаше толкова много.

По обяд нашите малки приятели вкупом излязоха от училище с намерението да се поупражняват един час на канала.

Бяха се попързаляли едва няколко минути, когато Карл Схомъл каза подигравателно на Хилда:

— Каква хубава двойка идва по леда! Малките парцаланковци. Сигурно са получили тези кънки като подарък направо от краля.

— Трябва да са доста търпеливи — отговори кротко Хилда. — Сигурно е много трудно да свикнеш да се пързаляш на такива странни приспособления. Ясно е, че са бедни селянчета. Вероятно момчето само е направило кънките.

Карл се смути.

— Може и да са търпеливи, но само погледни — едва потеглят и веднага се спъват. С успех могат да се пързалят в такт с новата пиеса за пиано, която изпълняваш отривисто.

Хилда се засмя учтиво и го остави сам. След като се присъедини към групичка надбягващи се кънкьори и успя да задмине всекиго, тя спря до Гретел, която наблюдаваше състезанието с широко отворени очи.

— Как те наричат, момиченце?

— Гретел, госпожице — отговори детето с известно страхопочитание към високото положение на Хилда, макар че двете бяха горе-долу на една възраст. — А брат ми се казва Ханс.

— Ханс е жилав — каза весело Хилда. — Сякаш в него има пламтяща печка, но ти изглеждаш премръзнала. Трябва да се обличаш повече, дете.

Гретел, която беше облякла всичките си дебели дрехи, се опита със смях да отвърне:

— Но аз не съм малка. Скоро навърших дванадесет години.

— Извинявай. Аз самата скоро ще бъда на четиринадесет, но съм толкова едра за възрастта си, че другите момичета ми изглеждат малки. Това няма значение — може ти да пораснеш по-висока от мене, но затова трябва да се обличаш топло — момиченцата, които зъзнат, остават дребни.

Като видя сълзи в очите на Гретел, Ханс пламна.

— Сестра ми е издръжлива, но всички намират, че времето е необикновено студено — и погледна тъжно Гретел.

— Няма значение — каза Гретел. — Става ми топло, дори прекалено горещо, когато се пързалям, Благодаря за вниманието, добра ми йъфроу 12 12 Госпожица (хол.). Б. пр. .

— Какво говориш — отговори Хилда, ядосана на себе си. — Постъпих нетактично и жестоко, но не исках да ви обидя. Исках да ви попитам — да речем, ако … — Хилда се сепна от вида на бедно облечените, но горди деца точно когато възнамеряваше да каже това, за което дойде при тях.

— Кажете, госпожице — подкани я Ханс любезно. — Мога ли да ви услужа с нещо?

— Не, не — засмя се Хилда, освободила се от смущението си. — Исках само да ви кажа за голямото надбягване. Защо не вземете участие в него? И двамата се пързаляте добре, а включването е безплатно. Всеки може да се бори за наградата.