Мери Додж - Сребърните кънки

— Не, Гретел — отговори накрая той. — Аз мога да почакам. Някой ден ще имам достатъчно спестени пари за чифт хубави кънки. А тези ще бъдат за тебе.

Очите на Гретел проблеснаха, но след миг тя му напомни не особено настойчиво:

— Госпожицата даде парите на тебе, Ханс. Не бива да ги вземам аз.

Ханс отрицателно поклати глава и решително закрачи, докато сестра му едва не подтичваше, за да върви успоредно с него. Вече бяха събули дървените „кънки“ и бързаха да съобщят на майка си добрата вест.

— Сетих се! — извика възторжено Гретел. — Ето какво ще направиш: ще купиш кънки, които са ти малко по-малки, те ще ми бъдат малко по-големи и ще можем да се редуваме. Нали ще бъде чудесно? — И Гретел отново плесна с ръце.

Клетият Ханс! Изкушението беше голямо, но сърцатото момче не му се поддаде.

— Глупости, Гретел. Няма да можеш да караш с по-големи кънки. И с дървените се спъваше като сляпо пиле, докато не ги скъсих. Не! Трябва кънките да са ти съвсем по мярка и да се упражняваш при всяка възможност, докато наближи надбягването. И тогава моята малка Гретел ще спечели сребърните кънки.

При тези думи Гретел не можа да не се засмее радостно.

— Ханс! Гретел! — чу се познатият глас.

— Идем, мамо! — Й те забързаха към къщата. Ханс все още въртеше в ръце сребърните монети.

На следващия ден в цяла Холандия нямаше по-гордо и по-щастливо момче от Ханс Бринкър, който наблюдаваше как сестра му леко се провира и лети насам-натам между кънкьорите, стълпили се по залез на канала. Добрата Хилда й беше дала топло палто, а госпожа Бринкър беше поправила скъсаните й обувки. Малкото момиче се носеше като стрела и поруменяло от радост, не долавяше учудените погледи върху си. Усещаше само, че блестящите бързоходки направиха от леда под краката й една приказна страна, а в сърцето й отекваха благодарствените думи: „Ханс! Милият, добър Ханс!“

— Гръм и мълнии! — извика Петър ван Холп към Карл Схомъл. — Онова момиченце с червения жакет и закърпената поличка наистина се пързаля добре! Като че ли има пръсти и на петите си, а очи и на гърба си. Само я погледни! Голям смях ще падне, ако вземе да участвува в надбягването и накрая победи Катринка Флак.

— Шът! По-тихо! — отговори му Карл, като се оглеждаше. — Тази парцалива госпожичка е любимка на Хилда ван Хлек. Ако не се лъжа, лъскавите кънки са подарък от Хилда.

— Аха! — възкликна Петър и на лицето му грейна усмизка, защото Хилда беше най-добрата му приятелка. — Значи, отново е извършила добро дело.

И след като изписа двойна осморка, последвана от огромно П, после подскочи, след това изписа буква X, младият господин Петър ван Холп се озова до Хилда.

Те потеглиха, хванати за ръце, като отначало се смееха шумно, а после заприказваха сериозно и тихо.

Колкото и странно да звучи, скоро Петър ван Хслп стигна внезапно до заключението, че сестра му има нужда от дървено герданче точно като Хилдиното.

Два дни по-късно, в навечерието на празника на свети Никлас, след като беше изхабил три недогорели свещи и бе порязал пръста си, Ханс стоеше на пазара в Амстердам и отново купуваше чифт кънки.

Милата госпожа Бринкър! Веднага щом разчисти масата от оскъдния обяд, тя си сложи празничните дрехи — в чест на свети Никлас. „Децата ще се зарадват“ — каза си тя и имаше право. През последните десет години много рядко беше носила официални дрехи. Преди това те й бяха служили добре и украсяваха не едни танци и събори — тогава навред тя бе известна като хубавата Метйъ Кленк. Децата понякога изпитваха рядкото удоволствие да зърнат дрехите, сгънати в стария дъбов сандък. Макар избелели и изтънели от времето, в техните очи дрехите бяха прекрасни. С бялата ленена риза, набрана около шията, покрита по-долу от прилепналото синьо елече от домоткан плат, с червеникаво-кафявата пола, обточена с черна лента, с плетените вълнени ръкавици без пръсти и с кокетната шапчица, изпод която се подаваше косата й, обикновено скрита от погледа, госпожа Бринкър изглеждаше на Гретел едва ли не принцеса, а Ханс стоеше сериозен и благоговееше, вперил в нея очи. Не след дълго, докато сплиташе златистите си коси, обзетото от възхищение девойче едва не затанцува около майка си.

— Мамо, мамо, колко си хубава! Погледни, Ханс, не е ли хубава като картина?

— Като картина е — съгласи се Ханс весело, — съвсем като картина. Само дето не ми харесват тия неща като чорапи на ръцете.

— Ръкавиците ли не харесваш, братко? Нима не разбираш колко са нужни — скриват зачервените ръце. О, мамо, колко бяла е ръката ти между ръкавицата и ризата — по-бяла е от моята, много по-бяла. Но знаеш ли, елечето ти е малко тясно. Пораснала си! Значи си пораснала!