Мери Додж - Сребърните кънки

Без съмнение Ханс си припомни точно един такъв момент, защото след като въздъхна дълбоко и замери Гретел с топче восък, каза:

— Ах, мамо, голяма твърдост проявяваш, че го пазиш. Други отдавна биха го сменили за злато.

— Толкова по-зле за тях! — възкликна с негодувание госпожа Бринкър. — Аз няма да го направя. Освен това знатните господа са така безпощадни към нас, бедните, че видят ли подобна вещ в ръцете ни, колкото и да им разказваме, ще вземат да подозират, че баща ви …

Ханс почервеня от яд.

— Няма да посмеят да кажат такова нещо, мамо? Само да кажат … тогава …

Той стисна юмруци и явно реши, че останалото звучи твърде ужасно, за да бъде изречено в присъствието на майка му.

Госпожа Бринкър се усмихна през сълзи на думите му.

— Ах, Ханс, ти си добро и смело момче. Никога няма да се разделим с часовника. Винаги ще го пазим — заради баща ти. Може би в предсмъртния час разумът му ще се възвърне и той ще попита за него.

— Ще му се възвърне ли, мамо? — като ехо повтори Хапе. — Ще си възвърне разума и ще ни познае?

— Да, детето ми — почти прошепна майката. — Случвали са се такива работи.

До това време Ханс почти беше забравил, че се канеше да потегли за Амстердам. Майка му рядко говореше с него като с равен, Сега почувствува, че й е не само син, но и приятел и съветник.

— Права си, мамо. Не трябва да продаваме часовника. Винаги ще го пазим заради татко. Но изчезналите пари могат да се появят — и то когато най-малко очакваме.

— Няма да стане това — извика госпожа Бринкър, припряно изтегли бримката и тежко сложи недовършената плетка на скута си. — Не се и надявам. Хиляда гулдена 16 16 Златни или сребърни холандски монети. Б. пр. — и всичките изчезнаха за миг. Цели хиляда гулдена — какво ли е станало с тях? Ако бяха взети от злосторници, крадците щяха да изповядат това на смъртния си одър — кой би умрял с такъв грях на душата си?

— Може още да са живи — успокояваше я Ханс. — Всеки миг може да ни потърсят.

— Ах, дете — отговори вече успокоена майката, — та кой би дошъл да ни търси тука? Винаги е било подредено и чисто — слава богу! — но не сме си позволявали никакъв разкош, защото и двамата с баща ти все спестявахме, за да имаме нещо настрани. „По малко, но често — за пълна кесия“ — открихме, че поговорката е вярна. Освен това баща ти вече имаше доста пари от работата си в Хериохт по време на голямото наводнение там. Всяка седмица отделяхме по гулден, понякога — и повече, защото баща ти работеше извънредно и заплащаха добре труда му. Всяка събота вечер слагахме по нещо настрани, освен когато ти се разболя от треска, Ханс, и когато се роди Гретел. По едно време кесията така се препълни, че закърпих един стар чорап и започнахме да събираме парите в него. Спомням си, че само за няколко седмици чорапът се напълни до половината. По онова време се печелеше много, ако човек се справя добре със строителна работа. Слагахме в чорапа все повече медни, сребърни — пък и златни — монети. Слушай внимателно, Гретел: често се смеех и казвах на баща ви, че не от бедност доизносвам роклята си — слагахме все повече пари в чорапа. Толкова се напълни, че ако се събудех нощем, ставах и тихо, на пръсти го опипвах на лунната светлина. После коленичех и благодарях на бога, че ще дойде време децата ми да се изучат и че на стари години моят стопанин ще може да си отпочине от работа. Някой път по време на вечеря си приказвахме с него, че трябва да построим нов комин и помещение за зимуване на кравата, но излизаше, че татко ви правеше още по-хубави планове. „За да използуваш вятъра, казваше той, трябват големи платна — скоро ще осъществим мечтите си.“ И пеехме, докато миех чиниите. Да, лесно се плава в спокойно море — от сутрин до вечер живеех безгрижно. Всяка седмица баща ви изваждаше чорапа, пускаше монетата вътре, смееше се и ме целуваше, докато го завързвахме… Ставай, Ханс! Какво си ме зяпнал, времето минава! — каза госпожа Бринкър смутено, че е разговаряла толкова свободно с момчето си. — Крайно време е да тръгваш!

Ханс седеше, вперил сериозен поглед в лицето й. После стана и почти шепнешком я попита:

— Опитвала ли си се някога, мамо? Тя разбра за какво става дума.

— Да, дете, дори често. Но татко ти само се смее или започва да ме гледа така втренчено, че не го питам нищо повече. Когато двамата с Гретел боледувахте от треска миналата година, хлябът беше на привършване, а не можех да работя навън от страх, че ще умрете, докато ме няма — тогава се опитах да му кажа. Погалих косата му и му прошепнах, кротко като мушица, за парите — дали знае къде са? У кого са? Уви! Той ме улови за ръкава и заприказва така несвързано, че кръвта направо замръзна в жилите ми. Гретел беше станала по-бяла от сняг, ти се мяташе върху леглото, и тогава започнах да му крещя — струваше ми се, че така ще ме чуе: „Раф, къде са парите? Знаеш ли нещо за парите, Раф? За парите от кесията и чорапа, скрити в големия сандък?“ Но все едно, че говорех на стените, все едно, че…