Мери Додж - Сребърните кънки

Такива мисли му идваха на ум, когато обърна лице към Амстердам — на не повече от пет мили, от другата страна на Ей 19 19 Канал от Зюдерзее. Б. а. . Ледът върху канала беше чудесен за пързаляне, но дървените кънки, които скоро щеше да захвърли, скърцаха отчаяно за сбогом и той с усилие ту влачеше крака, ту се плъзваше напред.

Тъкмо пресичаше Ей, и що да види? Срещу него се носеше на кънки знаменитият доктор Букман — най-известният лекар и хирург в Холандия. Ханс го срещаше за първи път, но беше виждал гравирания му портрет на много от витрините в Амстердам, Имаше външност, която не се забравя. Макар чистокръвен холандец, той беше със слабо и изпито лице, сърдити сини очи и болезнено присвити устни, които сякаш казваха: „забранено е да се усмихваме“. Не изглеждаше особено радушен или приятелски настроен човек, за да се осмели едно добре възпитано момче да го заговори непоканено.

Но Ханс се чувствуваше поканен от един глас, на който рядко не обръщаше внимание — от гласа на съвестта си.

„Пред тебе е най-знаменитият лекар в света — прошепна гласът. — Небето ти го изпраща. Нямаш право да си купуваш кънки, щом можеш със същите пари да заплатиш, за да помогнат на баща ти!“

Дървените кънки ликуващо проскърцаха. Стотици красиви кънки проблясваха и изчезваха въз въздуха над главата му. Усети, че парите звънтят в ръцете му. Старият лекар изглеждаше ужасно мрачен и неприветлив. Гърлото на Ханс се сви, но той събра достатъчно сили да извика точно когато човекът минаваше:

— Господин Букман!

Знаменитият лекар спря и като издаде напред тънката си долна устна, се огледа намръщено.

Ханс вече нямаше избор.

— Господине — задъхано започна той и се приближи към свирепия на вид човек, — знаех си, че не може да сте друг освен известния Букман. Моля ви да ми направите едно голямо добро.

— Хъм — измърмори докторът, готов да отмине досадника, — махай се от пътя ми. Нямам пари и никога не давам милостиня.

— Не съм просяк, господине — отговори Ханс гордо, като същевременно тържествено извади купчинката сребро. — Искам да се посъветвам с вас за баща си. Той е жив човек, но е като мъртъв. Не може да мисли. Речта му е нечленоразделна. Но е здрав физически. Пострада на дигите.

— Така ли? Какво казваш? — докторът беше започнал да се вслушва.

Ханс разказа несвързано цялата история, като един-два пъти избърса появилите се в очите му сълзи, и завърши с горещата молба:

— Прегледайте го, господине. Не тялото му — само разумът му е болен. Зная, че тези пари са недостатъчни, но ги вземете, господине, ще спечеля още — зная, че ще спечеля; бих работил за вас цял живот, само излекувайте баща ми!

Какво ставаше със стария доктор? Лицето му се проясни като огряно от слънце. Навлажнените му очи излъчваха доброта. Ръката, която доскоро стискаше бастуна, сякаш готова да замахне, ласкаво прегърна Ханс през рамо.

— Прибери си парите, момче, не ми трябват. Ще видя баща ти. Боя се, че случаят е безнадежден. От колко години каза, че е така?

— От десет, господине — изхлипа Ханс, огрян от внезапна надежда.

— Ах! Тежък случай. Но ще го видя. Чакай сега … Днес заминавам за Лейдън и ще се върна след седмица. Тогава ще дойда. Къде живеете?

— На миля южно от Брук, господине, недалече от канала. Живеем в бедна, схлупена къщурка. Всяко дете ще я посочи на ваша милост — добави Ханс с тежка въздишка. — Децата се боят от нея, наричат я къщата на идиота.

— Достатъчно — каза докторът и продължи забързан пътя си, като се обърна и кимна приветливо на Ханс. — Ще дойда.

„Безнадежден случай — мърмореше си той, но момчето ми се нрави. Очите му толкова напомнят на клетия ми Лоурънс. Дявол да го вземе, никога няма да забравя този млад обесник!“ И като се намръщи по-мрачно от всякога, докторът продължи умислен пътя си.

Ханс отново се плъзна по посока на Амстердам на скърцащите дървени кънки; отново пръстите му прехвърляха монетите в джоба; отново неволно засвирука по момчешки.

„Дали да бързам за дома — мислеше той, — за да им занеса добрата вест, или първо да купя вафлите и новите кънки? Май ще продължа пътя.“

И така, Ханс купи кънките.

Ханс и Гретел чудесно се забавляваха на празника на свети Ииклас. Изгряла беше ясна луна, а майка им, макар да беше уверена, че не очаква баща им да се подобри, така се зарадва на предстоящото посещение на доктора, че се поддаде на горещите молби на децата да се попързалят един час, преди да си легнат.