Мери Додж: Сребърните кънки

— Удари ли се, Ханс? А, ти се смееш? Хвани ме тогава! — И тя се плъзна напред. Вече не зъзнеше — страните й бяха поруменели, а очите й закачливо блестяха.

Ханс скочи на крака и се спусна подире й, защото не беше лесно да настигнеш Гретел. Но преди да успее да се отдалечи, и нейните кънки започнаха да проскърцват. С мисълта, че човек не бива да се излага на излишни рискове, Гретел внезапно зави и се озова право в ръцете на преследвача си.

— Хванах те! — извика Ханс, смеейки се.

— Не, аз те хванах! — отвърна тя, като също се смееше и се мъчеше да се освободи.

Точно тогава се чу ясен, припрян глас: „Ханс! Гретел!“

— Мама — каза Ханс и веднага стана сериозен. Слънцето беше вече позлатило канала. Чистият утринен въздух бе така приятен, че кънкьорите ставаха все повече и повече. Не е лесно да се прибираш в такова време. Гретел и Ханс обаче бяха послушни деца — и през ум не им мина да се поддадат на изкушението и да останат още малко. Смъкнаха от краката си кънките, оставяйки неразвързани половината възли. Ханс беше широкоплещест, с гъста тъмноруса коса и стърчеше над синеоката си сестричка. Той беше на петнадесет години, а Гретел — само на дванадесет. Това добре сложено здраво момче с откровен поглед сякаш носеше на челото си надписа „самата доброта“ — подобно на надписите по портите на холандските летни къщи. Гретел беше пъргава и жива — в очите й танцуваше пламъче, а погледнеше ли човек страните й, руменината им ставаше по-матова и наситена — така цветната леха изглежда ту розова, ту бяла от повея на вятъра.

Веднага щом свърнеха от канала, децата виждаха родната си къща. Високата фигура на майка им — с жакет, фуста и плътно прилепнала шапчица, стоеше на изкривената рамка на вратата като портрет. Дори да беше отдалечена на цяла миля, къщата пак щеше да изглежда близо. В тази равнинна страна всеки предмет изпъква ясно в далечината — пилетата се различават така добре, както и вятърните мелници. Да не бяха дигите и високите брегове на каналите, човек можеше да застане където и да е в средата на Холандия и да не види хълмче или хребет чак до самия хоризонт.

Никой нямаше по-основателна причина да познава естеството на дигите от госпожа Бринкър и запъхтените деца, които сега тичаха към нея. Но преди да разкажем защо е така, искам да ви поканя на едно фантастично пътуване до тази далечна страна, където може би за пръв път ще срещнете някои любопитни неща, които Ханс и Гретел срещат всеки ден.

Холандия е една от най-необикновените страни под слънцето. Би трябвало да я наричат „странната“ или „опаката“ страна, защото се различава почти по всичко от другите страни в света. И най-вече защото голяма част от Холандия е разположена по-ниско от морското равнище. С цената на огромни средства и труд хората строят високи диги, за да задържат океана там, където му е мястото. Често океанът с такава сила набляга върху сушата на определени части от крайбрежието, че клетата страна едва устоява на натиска. Ако някога дигите отстъпват или се пропукват, последствията са гибелни.

Дигате са високи и широки, а върху някои се намират сгради и растат дървета. Там дори има хубави пътища и минаващите по тях коне гледат от високо на къщите в низината. Често киловете на плаващите кораби са всъщност по-горе от покривите на жилищата. Щъркелът на островърхата къща, затракал с клюн към своите малки, сигурно смята, че гнездото му се издига далече от опасностите, обаче жабата, която квака в съседните камъши е по-близко до звездите. Водни бръмбари подскачат напред-на-зад над прелитащите лястовички, а върбите сякаш са клюмнали от срам, защото не могат да стигнат до височината на близките тръстики.

Навсякъде виждаш ровове, канали, водоеми, реки и езера. Те са високо, но не пресъхват, а блестят на слънцето, събрали много оживление и суетня, изпълнени с пренебрежение към еднообразните мочурливи полета, които се разпростират наоколо. Човек се изкушава да запита: „Кое е Холандия — бреговете или водата?“ Дори зеленината, която по правило се ограничава със сушата, тук е сбъркала и се е разположила върху рибарниците. Цялата страна прилича на обилно напоен сюнгер. Или, както казва английският поет Батлър, тя е:

Холандците се раждат, живеят и умират (а понякога дори садят градинки) върху лодките по каналите. Покривите на фермите са като широкополи, ниско нахлупени шапки; изправени на дървените си подпори, те приличат на жени, които са запретнали поли и гледат да не се намокрят. Към копитата на конете например са прикрепени широки дъски, за да не затъват в калта. Накратко, местният пейзаж подсказва, че страната е направо рай за патиците. Лятото е чудесно време за босоногите момчета и момичета. Толкова места да газиш из водата! Да пускаш корабчета, да гребеш, да ловиш риба и да плуваш! Представете си само веригата от свързани едно с друго езерца, където по цял ден можеш да пускаш лодки и те да плуват все напред и напред! Но стига толкова. Ако започна да изброявам всичко, читателите ми ще се втурнат презглава към Зюдерзее 3 3 „Южното море“ — залив в Северно море край Холандия. Б. пр. .