Мери Додж: Сребърните кънки

— О, мънер — възкликна искрено Ханс. — Не си е струвало труда, извинявайте.

— Какво говориш, Ханс! Можех да изчакам да дойдеш утре на работа, но исках да те посетя. Между другото искам да ти кажа, че баща ми е много доволен от работата ти — един професионален резбар едва ли би я свършил толкова добре. Искаше да украсиш и южната беседка, но му казах, че отново тръгваш на училище.

— Да, така е — намеси се развълнувано Раф Бринкър. — Ханс веднага трябва да тръгне на училище, както и Гретел.

— Радвам се да чуя това — отвърна Петър, като се обърна към бащата. — И толкова се радвам, че отново сте здрав.

— Да, млади господине, здрав съм и мога да работя повече от всякога, слава богу!

В този миг Ханс бързо написа нещо в ъгъла на остарелия от времето алманах, който бе окачен до огнището.

— Прав си, сине, запиши го. Ригз, Хигз — уви, уви! — добави объркан Раф. — Пак го забравих!

— Нищо, татко — каза Ханс. — Името вече е записано черно на бяло. Ето, погледни — може би ще си спомниш и останалото. Ако знаехме и мястото, всичко щеше да е наред.

И като се обърна към Петър, каза тихо: — Имам важна работа в града, мънер, и ако… — Дума да не става! — извика майка му и вдигна ръце. — Няма да ходиш в Амстердам сега, краката сигурно те болят от умора. Не, не, няма да е късно, ако отидеш призори.

— Ами, призори! — като ехо повтори Раф, — Не бива така. Не, Мейтйъ, трябва да отиде веднага.

За миг госпожа Бринкър като че се усъмни, че от оздравяването на Раф има полза — думата й вече не беше закон в къщата. За щастие, поговорката „кротката жена е господар на мъжа“ беше пуснала дълбоки корени в ума й и още докато размисляше, даде плодове.

— Добре, Раф — каза усмихнато тя. — Момчето е толкова мое, колкото и твое. Ах, млади господа, къщата ми е така неспокойна!

Точно тогава Петър извади дългата каишка от: джоба си. Подаде я на Ханс и каза с тих глас:

— Няма да ти благодаря, че ми услужи е това, Ханс Бринкър — момчетата като тебе не търсят благодарност. Но трябва да кажа, че ми направи голямо добро и го признавам с гордост. Едва на надбягването разбрах — добави със смях той, колко силно е било желанието ми да победя.

Ханс с радост се присъедини към смеха на Петър — така скри смущението си и даде възможност на лицето си да се поуспокои. Честните, щедри момчета като Ханс имат навика да се изчервяват толкова глупаво и неочаквано!

— Дребна работа, мънер — каза госпожа Бринкър, като побърза да облекчи сина си. — С цялата си душа момчето е искало вие да спечелите, сигурна съм.

Думите й много помогнаха.

— Ах, мънер — веднага се обади Ханс. — Още в началото усещах краката си необикновено схванати — толкова отдавна не се бях пързалял, че нямаше вероятност да спечеля.

Петър се натъжи.

— По това явно имаме различни мнения. Точно тази страна на нещата ме мъчи. Твърде късно е вече за промени, но можеш да ми направиш тази добрина и да …

Останалата част от думите си Петър произнесе толкова доверително, че не мога да я споделя. Достатъчно е да кажа, че след малко Ханс слисан се отдръпна, а Петър със засрамен вид промърмори нещо — в смисъл, че ще ги задържи, понеже той е спечелил надбягването, но че „не е справедливо“.

В този миг ван Моунън се изкашля — сякаш за да напомни на Петър, че часът на сказката наближава. Едновременно с това Бен сложи нещо на масата.

— Ах! — възкликна Петър. — Забравих другото поръчение. Сестра ти избяга толкова бързо днес, че госпожа ван Хлек не успя да й даде кутията за кънките.

Госпожа Бринкър поклати с укор глава към Гретел.

— Без съмнение, постъпила е доста неучтиво…

А тайно си мислеше, че не са много майките, който имат такива добри дъщери.

— Не, не — засмя се Петър. — Направила е точно каквото трябва — избягала е в къщи със спечелените скъпоценни съкровища… Кой не би го направил? Но да не те задържаме, Ханс — продължи той, като се обърна. Ханс обаче наблюдаваше внимателно баща си и явно беше забравил за присъствието им.

А Раф, потънал в размисъл, повтаряше на себе си: „Томас Хигз, Томас Хигз — да, това е името. Да можех да си спомня и мястото!“

Кутията на кънките беше изящно изработена от пурпурночервен марокен, със сребърни орнаменти. Дори фея да беше вдъхнала живот на мъничкото ключе или самият Дядо Мраз да беше нарисувал дантелената украса, едва ли щеше да бъде по-прекрасна. „За най-бързата“ — беше написано на капака с блестящи букви. Отвътре имаше кадифена подплата, а в единия ъгъл — марка с името и адреса на майстора.