Мери Додж - Сребърните кънки

В един снеговит януарски ден Лоуренс Букман отиде с баща си да поднесе почитанията си на семейство Бринкър.

Раф си почиваше след трудовия ден; Гретел, след като беше напълнила и запалила лулата му, се бе заела да не остави в огнището и прашинка пепел. Майката предеше, а Ханс се бе разположил на едно столче до прозореца и усърдно учеше уроците си — мирно, щастливо семейство, чието главно вълнение през изминалата седмица беше вероятността да бъдат посетени от Томас Хигз.

Веднага щом тържественото представяне приключи, госпожа Бринкър настоя да предложи на гостите горещ чай; „всеки би замръзнал, каза тя, в такава луда виелица“. Докато те разговаряха със съпруга й, тя прошепна на Гретел, че очите на младия господин и на Ханс си приличат като две капки вода — да не говорим за това, че и двамата имат глупав вид, а всъщност знаят колкото стари дядовци.

Гретел беше разочарована. Беше очаквала с нетърпение някаква трагична сцена, както ставаше з романите, които често й разказваше Ани Боуман, но ето че господинът, който едва не бе станал убиец, който десет години бе скитал по лицето на земята, който бе смятал, че е изоставен и презрян от баща си, същият млад господин, който бе напуснал родината си след такава страшна беда, седеше край огнището и преспокойно се забавляваше.

Вярно, че гласът му потреперваше, когато разговаряше с родителите й; че срещаше погледа на баща й с някаква ведра усмивка, която по-подхождаше на дракоцоубиеца, поднасящ на краля водата на вечната младост, но все пак той изобщо не приличаше на победения герой от Анината книга. Не казваше, издигнал ръце към небето: „Затова се заклевам да бъда вечно предан на своя дом, на своя бог и на родината си!“ — а в дадения случай точно това щеше да подхожда най-много.

Като премисли всичко това, Гретел изпита разочарование. Раф обаче беше напълно доволен. Беше изпълнил поръката; доктор Букман получи сина си здрав и читав; а и клетият момък в крайна сметка не оеше извършил грях, освен дето беше решил, че баща му ще го изостави в случай на нещастие. Оказа се, че нежният юноша се е превърнал в доста як мъж — Раф несъзнателно беше очаквал, че отново ще стисне момчешка ръка, но всъщност всичко се беше променило за Раф. Затова забрави другите чувства освен радостта, когато видя бащата и сина седнали редом до каменната плоча на огнището. Междувременно Ханс беше изцяло погълнат от мисълта за щастието на Томас Хигз отново да бъде помощник на господин доктора; а госпожа Бринкър въздишаше тихо и нечуто и съжаляваше, че майката на момъка не е жива, за да види какъв хубав млад господин е станал; чудеше се също как доктор Букман беше допуснал сребърният часовник така да потъмнее. Ясно беше, че откакто Раф му го бе предал, не беше спрял да го носи. Какво ли бе направил със златния часовник, който носеше дотогава?

Светлината озаряваше изцяло лицето на доктора. Колко спокоен изглеждаше той, колко подмдаден и разведрен в сравнение с преди. Грубите бръчки се бяха загладили. Смееше се, когато каза на бащата:

— Не съм ли аз щастлив човек, Раф Бринкър? До един месец синът ми ще продаде фабриката си и ще открие голям магазин в Амстердам. Ще получавам калъфките си за очила безплатно.

Тези мечти сепнаха Ханс.

— Голям магазин ли, мънер? Нима Томас Хигз — искам да кажа, нима синът ви няма отново да ви стане асистент?

По лицето на доктора премина сянка, но той направи усилие и весело отвърна:

— О, не, на Лоуренс му стига. Иска да бъде търговец.

Ханс изглеждаше толкова изненадан и разочарован, че приятелят му го попита добродушно:

— Защо мълчиш, момче? Да не би да е срамно човек да е търговец?

— Не … не че е срамно — със запъване отвърна Ханс, — обаче…

— Обаче какво?

— Другото призвание е толкова по-хубаво — отговори Ханс. — Толкова по-благородно… Мисля, мънер — добави той разпалено и поривисто, — че да бъдеш хирург… да лекуваш болните и сакатите, да спасяваш човешкия живот, да можеш да направиш, каквото вие направихте за баща ми — това е най-великото нещо на земята.

Докторът го гледаше изпитателно. Ханс усети неодобрение. Страните му пламваха, парещи сълзи се събираха под клепачите му.

— Хирургията е много грозна работа, момче — каза докторът, все още вгледан смръщено в Ханс. — Изисква много търпение, саможертва и постоянство.

— Не се съмнявам в това — извика Ханс, отново пламнал. — Изисква също така и мъдрост, и уважение към божието дело. Ах, може да има трудности и недостатъци, но вие знаете, че не мислите това, което казвате. Хирургията е велика и благородна, не е грозна. Извинете ме, мънер. Не ми приляга да говоря толкова дръзко.