Мери Додж - Сребърните кънки

Доктор Букман явно бе недоволен. Обърна гръб на момчето и заприказва тихо с Лоуренс. Междувременно госпожа Бринкър се закани на Ханс да спре. Добре знаеше, че знатните хора никога не обичат простолюдието прекалено да си отваря устата.

Господин докторът се обърна.

— На колко години си, Ханс Бринкър?

— На петнадесет — чу се стреснатият глас на момчето.

— Би ли искал да станеш лекар?

— Да, господине — отговори Ханс и потреперя от вълнение.

— Би ли желал, със съгласието на родителите си; да се посветиш на науката, да отидеш в Университета и след време да станеш мой ученик?

— Да, мънер.

— Мислиш ли, че няма да загубиш покоя си и да промениш намерението си точно когато съм решил от все сърце да те направя мой приемник?

— Очите на Ханс проблеснаха.

— Не, господине, няма да го променя.

— Можете да вярвате на думите му — извика госпожа Бринкър, която вече не се сдържаше. — Ханс е като скала, щом веднъж вземе решение; а пък науката, мънер … напоследък момчето направо залепна за книгите. Вече може да плещи на латински, като че е поп.

Докторът се усмихна.

— Е, Ханс, не виждам нищо, което да ни попречи да изпълним този план, стига баща ти да се съгласи.

— Разбирате ли — започна Раф, прекалено горд за момчето си, за да се държи раболепно, — работата е там, мънер, че самият аз предпочитам активен живот на открито. Но щом момчето е склонно да учи за доктор и вие ще му помогнете с добра дума да влезе сред хората, нямам нищо против. Единствено пари липсват, но няма да е за дълго — с тия две здрави ръце ще припечеля, още преди … Докторът го прекъсна.

— Щом вземам дясната ти ръка, трябва да заплатя за това и ще го направя с голяма радост. Все едно, че имам двама сина — нали така, Лоуренс? Единият — търговец, другият — хирург — та аз ще бъда най-щастливият човек в Холандия! Ела при мене утре сутринта, Ханс, веднага ще уредим нещата!

Ханс кимна утвърдително. Не се осмеляваше да проговори.

— И, Бринкър — продължи докторът, — когато синът ми Лоуренс отвори магазина си в Амстердам, ще има нужда от сговорен човек като тебе, на когото да има доверие, човек, който да наглежда търговията и да внимава дали мързеливите смешници там си вършат работата. Някой, който да … Защо не му го кажеш сам, обеснико?

Последното се отнасяше за сина му и тогава не прозвуча толкова страшно, колкото когато е написано. „Обесникът“ и Раф скоро се споразумяха напълно.

— Мъчно ми е да напусна дигите — каза Раф, след като поговориха малко, — но вие ми направихте толкова хубаво предложение, мънер, че ще ограбя семейството си, ако не се съглася.

Погледайте внимателно Ханс, както седи, вперил благодарствен поглед в господин доктора, защото дълги години няма да го видите.

И Гретел. Ах, как внезапно пред нея изникват трудности! Да, заради скъпия Ханс тя ще трябва да учи. Щом той наистина ще става доктор, сестра му не бива да срами величието му.

С какво доверие тези будни очи ще търсят скъпоценните камъни, които се крият в скалистите учебници! И как ще се свежда грейналият поглед, когато се появи онзи, когото сега познава само като момчето с червената шапка от прекрасния ден, когато намери в престилката си сребърните кънки!

Но докторът и Лоуренс си тръгват. Госпожа Бринкър прави най-хубавия си реверанс. Раф стои до нея, изпълнен с мъжественост, когато стиска ръката на господина. През прага на отворената врата виждаме безмълвната холандска равнина, съживена от падащия сняг.

Нашата история е почти разказана. Времето в Холандия върви безспирно — точно както и у нас. В това отношение няма страна, която да е необикновена.

На семейство Бринкър то донесе много промени. През тези години Ханс остана верен на себе си и успя; справяше се с пречките и преследваше своята цел с цялата енергия на характера си. Макар често пътят му да беше неравен, той бе все така решителен. Понякога той повтаря заедно с добрия си стар приятел думите, казани преди толкова време в къщичката край Брук: „Хирургията е грозна работа!“, но винаги дълбоко в сърцето му отеква отзвукът на едни по-верни думи: „Тя е велика и благородна! Събужда уважение към божиите дела.“

Ако бяхте в Амстердам днес, можехте да видите известния доктор Бринкър в разкошната си карета, отиващ да посети родителите си. Възможно е и да го видите как се пързаля на канала с едни малки момчета и момичета — неговите деца. Напразно ще питате за Ани Боуман — красивата, искрена селска девойка; но Ани Бринкър, съпругата на големия лекар, изглежда досущ като нея — само че, както каза Ханс, тя е още по-прекрасна, по-мъдра и повече от всякога прилича на кръстница-фея.