Мери Додж - Сребърните кънки

Ани беше очарователна дори когато казваше „мразя го!“, а сега, когато казваше „моля те“, направо не можеше да й се устои — поне за Ханс беше така.

— Ани — каза той, като си свали кънките и внимателно ги изтри с кълчища, преди да й ги подаде. — Не искам да ти дотягам, но нали ако приятелят ти не ги вземе, ще ми ги върнеш днес? Трябва да купя торф и ядене за къщи още рано сутринта.

— Приятелят ми ще ги иска — засмя се Ани, весело му кимна и се плъзна нататък с най-голямата скорост, на която беше способна.

Ханс извади дървените „кънки“ от грамадните си джобове и се мъчеше да ги прикрепи на краката си колкото може по-добре, затова не чу как Ани прошепна: „Не трябваше да бъда толкова груба. Клетото храбро момче! Колко е благороден!“ И Ани се пързаляше към къщи, изпълнена с приятни мисли, затова не чу как Ханс си каза: „Ръмжах като мечка, но тя! Господ да я поживи, някои момичета са като ангели!“

Сигурно така беше най-добре. Човек не може да очаква да знае всичко, което става по света.

Разкошът ни прави неспособни да се върнем отново към затрудненията, които лесно сме понасяли преди. Дървените кънки скърцаха повече от всякога. Ханс едва се придвижваше с неугледните изтъркани дъсчици, но въпреки това не съжаляваше, че се раздели с красивите си кънки и отхвърли решително момчешката тъга, че не успя да ги задържи малко по-дълго — поне докато мине надбягването.

„Мама положително няма да ми се сърди, мислеше си той, че ги продадох без нейно съгласие. И без това е достатъчно угрижена. Ще има време да говорим за това, когато занеса парите в къщи.“

Ханс обикаля цял ден из улиците на Амстердам да търси работа. Успя да спечели няколко монети, като помогна на един човек, който водеше керван натоварени мулета в града, но не можа никъде да си осигури постоянна работа. Щеше да се радва, ако намереше място за носач или куриер, но макар че по пътя си срещна много шляещи се, мързеливи дребосъци, понесли вързопи, служба за него не се намери. Някои продавачи току-що бяха наели помощници, други имаха нужда от по-спретнати и стройни момчета (беше им неудобно да кажат „по-добре облечени“), трети му поръчваха да намине след месец-два, когато каналите ще бъдат плавателни; а повечето просто клатеха отрицателно глава, без да кажат дума.

И във фабриките късметът му беше същият. Струваше му се, че поне в една от тези грамадни сгради, които произвеждат такива огромни количества вълнени, памучни и ленени платове и толкова световноизвестни бои, където превръщат грубите камъни в скъпоценни диаманти, където има такива купища брашно, тухли, стъкло и порцелан, едно момче със силни ръце, което иска и може да работи, ще си намери някакво занимание. Но не — почти навсякъде му отговаряха по един и същи начин: „Точно сега нямаме нужда от работници.“ Ако бял дошъл преди Свети Никлас, можели да му дадат нещо да прави, защото били претрупани, но сега имали повече момчета, отколкото им трябвали. Ханс изпитваше желание поне за миг те да можеха да видят майка му и Гретел. Той не усещаше, че тяхната тревога личеше и в неговите очи и че неведнъж му бяха отказвали рязко, но с вътрешно неудобство — разбрали, че момъкът не бива да бъде отпращай. Когато вечерта се прибраха в къщи, някои бащи говореха по-благо от обикновено с децата сиг защото си спомняха честното, младо лице, помрачняло от думите им. А до сутринта един човек вече беше решил, че ако момчето от Брук дойде отново, ще нареди на управителя си Бланкърт да му намери някаква работа.

Но за всичко това Ханс не знаеше. Привечер той потегли към Брук, без да е сигурен дали странната буца, заседнала на гърлото му, е от обезсърчение или от решителност. Без съмнение имаше още една възможност. Мънер ван Холп може би вече се беше завърнал. Бяха казали, че младият господин Петър е отишъл в Харлем предната вечер, за да урежда нещо за голямото надбягване. Все пак Ханс щеше да отиде у тях и да направи опит.

За щастие Петър се беше завърнал рано сутринта. Беше си в къщи, когато Ханс дойде, и тъкмо се канеше да тръгва за къщата на Бринкърови.

— Ах, Ханс! — извика той, когато умореното момче приближаваше към вратата. — Тъкмо тебе исках да видя. Влез да се стоплиш.

След като известно време дърпаше износената си шапка, която сякаш се залепваше за главата му винаги, когато бе смутен, Ханс коленичи — не за да покаже някакъв нов вид източно приветствие, нито за да се преклони пред богинята на чистотата, която господствуваше там, а защото тежките му обувки бяха способни да изпълнят душата на всяка домакиня в Брук с ужас. Когато собственикът им влезе безшумно в къщата, те останаха отвън на стража до завръщането му.