Мери Додж - Сребърните кънки

Госпожа Бринкър се чудеше какво да отговори. Трябваше ли да му казва всичко? Да му каже, че се бе превърнал в идиот, в напълно безумен? Докторът й беше наредил в никакъв случай да не тревожи или вълнува пациента.

Ханс и Гретел се изненадаха, когато чуха отговора й.

— Нещо такова, Раф — потвърди тя, като смръщи вежди. — Когато тежък човек като тебе падне на главата си, трудно може да се предполага какво ще стане — но сега вече си добре, Раф, слава богу.

Събуденият за нов живот човек кимна.

— Да, доста добре съм, Мейтйъ — каза той, след като помълча. — Но мозъкът ми нещо се върти като чекрък. Няма да се оправя, докато отново не отида на дигите. Кога, мислиш, ще мога да тръгна на работа?

— Само го чуйте! — извика госпожа Бринкър — доволна, но малко уплашена от думите му. — Трябва да го сложим да легне, Ханс. Каква ти работа!

Опитаха се да го вдигнат от стола, но той още не беше готов.

— Я ме оставете! — каза им и се усмихна почти както преди. (Гретел за пръв път виждаше тази усмивка.) — Кой човек иска да го пренасят като пън? Помнете ми думата, след три дни отново ще бъда на дигите. С радост ще ме поздравят онези юначаги — Йан Кампхъйзън и младият Хохфлит. Хващам се на бас, че са ти били добри приятели, Ханс.

Ханс погледна майка си. Младият Хохлифт беше починал преди пет години, а Йан Кампхъйзън лежеше в амстердамския затвор.

— Да — каза госпожа Бринкър, за да избегне въпросите, — правеха каквото можеха винаги, когато ги помолеше. Но понеже работеше и учеше, Ханс беше прекалено зает, за да търси другари.

— Работил и учил — повтори като ехо с унесен глас Раф. — Децата могат ли да четат и да смятат, Мейтйъ?

— Трябва сам да ги чуеш — отговори е гордост тя. — Докато измия пода, цяла книга могат да прочетат. Ханс например се радва на някоя страница с големи думи като заек на леха със зеле. А пък смятането …

— Хайде, сине, помогни ми — прекъсна я Раф Бринкър. — Трябва вече да си ида на леглото.

Никой, видял скромната вечеря у Бринкърови, не би си помислил, че наблизо има скрити истински лакомства. Ханс и Гретел хвърляха жадни погледи към шкафа, докато отпиваха вода от чашите си и ядяха оскъдните парчета черен хляб — но дори мислено те не ограбваха баща си.

— Вечерята му хареса — каза госпожа Бринкър, като кимна с глава към леглото — и само след миг заспа. Ах, милият, дни наред ще бъде отпаднал. Много му се искаше отново да поседне, но тъкмо се канех някак да го развеселя, и той се унесе. Запомни това, момичето ми — когато един ден самата ти имаш мъж (макар че ще минат много дни, преди да стане това), не бива да забравяш, че никога няма да се оправиш с него, ако му се противопоставяш. „Покорната жена е господар на мъжа“. Ей! Не гълтай толкова много наведнъж, дете! От две такива хапки мога да сготвя цяло ядене. Какво ти е, Ханс? Човек би си помислил, че по стената има паяжини.

— Не, мамо, само си мислех…

— Мислеше си… За какво? Ах, няма какво да те питам — добави тя с променен глас. — И аз си мислех за същото преди малко. Е, няма нищо лошо в това, че вече очаквахме да чуем за хилядата гулдена — но напразно. Ясно е, че той не знае нищо за тях.

Ханс разтревожено вдигна очи, уплашен, че майка му както винаги ще се развълнува, като заговори за парите. Но тя кротко отхапваше от хляба и гледаше тъжно към прозореца.

— Хилядата гулдена — като ехо се чу слаб глас откъм леглото. — Ах, сигурен съм, Мейтйъ, че през този години, докато мъжът ти е мързелувал, те са ти свършили добра работа.

Клетата жена се сепна. Тези думи напълно разрушиха надеждата, която напоследък грееше в душата й.

— Буден ли си, Раф? — заекна тя.

— Да, Мейтйъ, и се чувствувам много по-добре. Казвах, че е добре, дето бяхме спестили пари. Стигнаха ли ти за целите десет години?

— Изобщо … изобщо ги няма, Раф … — И тя се накани да му каже истината, но Ханс вдигна показалец, за да я предупреди, и прошепна:

— Не забравяй какво ни каза господинът. Татко не бива да се тревожи.

— Говори с него, дете — изрече тя разтреперана. Ханс се спусна към леглото.

— Радвам се, че се чувствуваш по-добре — каза той, като се наведе над баща си. — Утре вече ще си възвърнеш силите.

— Да, дано. За колко време ви стигнаха парите. Ханс? Не чух какво отговори майка ти. Какво каза тя?

— Казах, Раф — със запъване изрече злочестата госпожа Бринкър, — че парите изчезнаха.

— Е, жено, не се ядосвай — хиляда гулдена не са много за десет години, нали и деца имаше да гледаш, но поне не сте били в нужда. Боледувахте ли често?